Кървавата река

Тъй като Стив Брикман и приятелите му нямаха необходимите дрехи и оборудване да извършат дълго и мъчително пътуване посред зима, той може би щеше да реши да продължи самичък. Ако изпратеше сигнал, помощта — в каквито и размери да се искаше — щеше да бъде осигурена бързо и дискретно.

От друга страна, ако трябваше да се дадат необходимите жертви, те също щяха да се осигурят — от екипажа на „Дамата“.

Всичко това се градеше на допускането, че главните играчи са оцелели при принудителното кацане и свързаните с него опасности. От ежедневните си контакти с Роз Брикман, сестрата на Стив, Карлстром беше убеден, че са оцелели. Така че ако се изключеше някакво непредвидено бедствие, беше само въпрос на време кога Стив и Джоди Казан ще се явят пред старите си другари. Да… Щеше да бъде интересен тест на нейната лоялност и степента на неговото лицемерие и двуличие.

Докато двамата с Клиъруотър тичаха на север с ескортиращите ги воини, Кадилак видя двата патрулиращи скайхока да минават над тях. За момент мютите спряха и загледаха с отворена уста стрелолистите. Няколко воини насочиха арбалетите си, но Кадилак им викна да не хабят ценните стрели — самолетите бяха много високо, за да могат да пронижат кожите им.

От контактите с другите мюти в търговския пункт племето Коджак знаеше за стрелолистите и че тяхната поява предвещава появяването на някоя от ужасните железни змии, но до този момент на изток от Мисисипи не се бяха появявали стрелолисти. Това само по себе си беше учудващо, но какво търсеха те тук по време на Бялата смърт, когато, според Ши-Карго, железните змии — нахранили се с кръвта на Плейнфолк — изпълзяваха обратно в леговищата си под пустините на юг?

Водачът на хайката, Дет Лепард, махна на колоната да продължи. Стиснала зъби, но без да се оплаква — използваше душевните сили, които мютите притежаваха да блокират болката — Клиъруотър продължи да тича наравно с всички. До нея Кадилак със задоволство откри, че въпреки липсата на практика не се задъхва.

Поглеждаше нагоре от време на време и видя как двата самолета — поддържаха курс на изток — се превърнаха в мънички точици и скоро изчезнаха в синьото небе. Кадилак вярваше, че знае защо са тук, но моментът не беше подходящ да говори за такива неща.

По пътя към района на търсене патрулът на Гас Уайт съгледа шепа хора и движение на земята. И четиримата пилоти много искаха да стрелят по тях, но пластмасовите намордници, монтирани на картечниците им, щяха да издадат всеки, опитал се да наруши заповедта да не се стреля.

След като не успяха да открият следи от разбити скайрайдъри в определеното им време, Гас нареди на другите да се върнат на „Дамата“ и продължи да търси, докато не му остана гориво само колкото да се върне. Тайно се надяваше да открие поне единия самолет и по този начин да припише цялата заслуга на себе си. Не успя да намери нищо, но си тръгна назад доволен, че допълнителното му усилие няма да остане незабелязано от офицерите.

Включи се в радиолъча на „Дамата“ и постепенно се спусна на височина две хиляди фута, за да огледа по-отблизо покритата със сняг повърхност.

Веднага щом Келсо беше настанен под боровете, Стив остави Джоди при него и излезе с два пистолета с надеждата да набави прясно месо. През времето, прекарано на повърхността, и Джоди, и Келсо бяха преодолели отвращението, което имаха всички трекери към истинската храна — трудна задача за човек, израснал на диета от попара от синтезирана соя.

Стив обеща да се върне след час, но минаха близо два часа преди Джоди да го види през далекогледа. Облекчението й от завръщането му беше примесено с разочарование, когато видя, че е с празни ръце.

Тя излезе да го посрещне.

— Лош ден, а?

— Да. — Той потри нараненото си бедро. — Видях всякакви животни, но или бяха много бързи, или много далеч.

— Няма значение, винаги можем да отворим… — Джоди млъкна, защото Стив вдигна глава към нещо в небето.

Тя погледна натам, видя синьо-сиво петно и бързо фокусира далекогледа върху него. Размазаният образ се превърна в самолет с прави крила, боядисан в стандартния за Федерацията син цвят; летеше директно към тях.

Когато видя знака в края на бялото крило, Джоди ахна.

— Не мога да повярвам… Стив! Погледни! От „Дамата“ е!

Преди да падне със самолета си от ешелона по време на сражението в река Нау енд Ден Джоди беше член на екипажа на „Дамата“ вече пет години, като се бе издигнала от планерист до командир на звено. — Кристо! Какъв късмет! Разбираш ли какво означава това?

Стив, който беше служил само три месеца преди да бъде свален, не сподели радостта й. Погледна през далекогледа и изсумтя:

— Ха, късмет! Този самолет горе е от новите модели, за които ти казвах.

Стив я издърпа под прикритието на боровете, където бяха направили лагера.

Келсо, изглежда, спеше. Стив дръпна Джоди да се свият в снега и вдигна предупреждаващо пръст.

— Мълчи и не мърдай!

Джоди сграбчи лявото му рамо с две ръце и го разтърси развълнувана.