Кървавата река

Вечерята бе студен ориз и месо, прокарани със зелен чай, сварен на малък мангал с дървени въглища. Изо изпрати един от войниците да наглежда животните, след това, когато войникът се върна, наля на всички по една малка чаша саке преди лягане и съобщи твърдото си решение на зазоряване да тръгнат към Бентън Харбър. Тъй като хранителните им запаси почти бяха свършили и тъй като търсенето им досега не им беше донесло никаква полезна информация, войниците му бяха склонни да повярват, че той наистина го мисли.

След като се постоплиха над въглените, всички се пъхнаха в подплатените с кожа спални чували, нахлупиха плътно качулките на лицата си и засънуваха за дома: за дървета, отрупани с розови цветове, ливади, окъпани в слънце, сребристи риби, изскачащи от огледалната повърхност на езеро, смях на деца, легнали върху натовареното на каруци ароматно сено, лятно слънце — огромен червен диск, — спускащо се в златното небе, аромат на цветя, приведени тежко в неподвижния вечерен въздух.

На сутринта на петия ден се събудиха и видяха, че вечерта са минали на по-малко от сто крачки от друг лагер — странна конструкция, която дори под дебелата снежна покривка издаваше чуждестранен произход. Двамата войници се приближиха с лъкове в ръце. Изо извади меча си, който никога не беше проливал кръв в неговата ръка, и извика на обитателите да се покажат. Властната му заповед на японски едва ли щеше да бъде разбрана, но гласът му нарушил тишината, трябваше да предизвика някакъв отговор.

Нищо не помръдна, никой не се показа.

Охранявани от двамата моряци, Изо и слугата приближиха чуждия лагер и видяха покрити със сняг остатъци от самолет, наклонен на една страна. Корпусът — широчината му беше по-малка от разперените ръце на човек — беше с остъклена кабина; едната й страна се беше разбила в съседното дърво.

Изо огледа от безопасно разстояние покритата със сняг вътрешност на кабината и празното товарно пространство зад нея, после заобиколи от другата страна.

Ударилото се в земята крило беше превърнато в импровизиран заслон с помощта на клони, отсечени от съседните борове. Изо нареди на слугата си да провери дали вътре има някой, след това влезе и той. По-малки клони бяха използвани за настилка. Няколко счупени сухи клона лежаха до покрит със сажди метален контейнер. Имаше още няколко такива контейнера. Ако се съдеше по миризмата, бяха съдържали чуждоземна храна. Имаше и няколко парчета с неправилна форма от гъвкав материал с повърхност като полирана стомана и — най-важното от всичко — няколко скъсани ивици окървавен синьо-сив плат.

На една от тях имаше знак, който Изо позна веднага. Тъмнокафявото осемлистно цвете — емблемата на Мин-Орота. Бледото синьо-сиво беше цветът на дрехите, носени изключително от робите работници в Ни-Исан. Беше парче от туника и кръвта показваше, че собственикът й е бил ранен, когато небесната колесница е паднала на земята.

Причината да е летял със самолета беше очевидна — опит за бягство. Но как един неграмотен роб бе получил достъп до такъв самолет и къде бяха дългите кучета, управлявали този и другия самолет?

Викът на единия от войниците прекъсна по-нататъшните му разсъждения. Изо излезе от заслона, бързо заобиколи разбитата небесна колесница и видя единия от войниците да залита към него през дълбокия до колене сняг. Войникът посочи другаря си — той беше отишъл малко по-далече по пътя и ръкомахаше възбудено.

Изо затича с подскачане, като се опитваше да стъпва в направените от двамата войници дупки.

— Друга небесна колесница! — каза задъхано първият войник. — Празна… но… — той спря да си поеме дъх — здрава!

Изо му заповяда да отиде при слугата и тръгна напред. Мускулите на бедрата му започнаха да се схващат и той се отказа от подскоците и започна да разравя пътя си като плуг, оставяйки след себе си дълбока бразда.

Когато се приближи до втория войник, видя покрития със сняг самолет. Гледан отдалече, той беше почти невидим на фона на бялата околност. Гонени от вятъра снежинки се бяха залепили върху леденостудения корпус, покривайки всичко, освен долната повърхност на тъмносивото тяло.

Войникът — пръскаше се от гордост — поведе Изо към находката си, като отъпкваше снега пред него. Небесната колесница стоеше на три крака, заровени в снега, който достигаше на няколко пръста от корема й. С правите си крила, простиращи се настрана на височина на рамената, приличаше на дебела патица, която се спуска към някое езеро. Само дето беше неподвижна.

Опашката — която Изо едва можа да достигне с пръсти — беше прикрепена към две паралелни кухи греди, които излизаха от задния край на крилата. Люкът на товарния отсек беше отворен и празен. Изо заповяда на войника да изстърже снега от един от страничните прозорци на кабината и погледна вътре.