Кървавата река

В сравнение с раните на Келсо раната отпреди една седмица от стрела в дясното бедро на Стив беше само малко неудобство, но ако не й отделеше достатъчно внимание и грижа, скоро нямаше да може да върви. Клиъруотър беше ожулена и с натъртени колене, а Джоди я болеше и вратът, и целият гръб и едва ходеше. При това положение той трябваше да върви напред — което не го правеше много щастлив, но все някой трябваше да поеме това задължение, за да оцелеят.

Краката на Джоди не бяха пострадали, но щяха да са необходими две или три седмици преди Стив и Клиъруотър да оздравеят достатъчно, за да извършат преход от хиляда мили — и по целия път да носят Келсо. Стив знаеше, че това е на практика невъзможно, но трябваше да тръгнат, за да оцелеят; тук можеха да останат най-много два или три дни — не толкова за почивка, колкото за подготовка за предстоящия преход.

Трябваше да се махнат оттук. Дори електронните уши на Карлстром все още да не бяха доловили паническия им разговор във въздуха, той скоро щеше да научи, че са излетели с почти празни резервоари. И единственото, което трябваше да направи, беше да начертае един кръг върху картата. И нямаше да мине много време преди някой от неговото разузнаване да разбере в коя част на кръга се намират.

Към това трябваше да се прибави съвсем неочакваната заплаха от присъствие на майстори на желязо в пристанище Бентън — само на шестдесетина мили от мястото, на което се намираха. След като той бе видял кораба, беше основателно да се допусне, че някой от борда може да е видял двата скайрайдъра. И ако поддържаха връзка с помощта на пощенски гълъби, новината щеше да бъде предадена на рода на Яма-Шита. Майсторите на желязо непрекъснато пращаха писма и документи по правителствената пощенска система и паралелните частни мрежи от куриери на всеки от всеки от седемнадесетте феодални владетели.

Стив и другарите му бяха дали на рода на Яма-Шита достатъчно основание да съжалява за участието им в построяването на летящи машини. Роднините на самурая можеха да сбъркат рапорта за двата скайрайдъра с ракетно захранваните самолети, които той и другарите му бяха използвали за бягството от Херън Пул.

През това време на годината, като се имаха предвид атмосферните условия и разстоянието, което ги отделяше от главната квартира на фамилията в Саракуза, възможността за намеса оттам беше малко вероятна, но нямаше смисъл да се рискува — особено при неизвестния брой джапи на котва до брега. Оттук нататък преследването от агенти на АМЕКСИКО и на майсторите на желязо бяха фактори, които трябваше да имат предвид; щеше да е глупаво да основават бъдещите си ходове само на късмета.

Стив седеше сгушен с Джоди, Клиъруотър и Кадилак пред примуса, топлеше ръцете си, поклащаше глава и мислеше за тежкото им положение. Защо ставаше все по-трудно и по-сложно, вместо да става по-лесно и по-просто? Кога щеше да свърши това? И преди всичко защо беше пренебрегнал всички предупреждаващи сигнали и се беше набутал в тази каша?

Отговорът беше заключен някъде далеч вътре в него — може би в някакъв непознат, чийто шепнещ глас той чуваше от време на време. С връзките на вуйчо Барт можеше да се уреди на безопасна и приятна писарска длъжност, но това щеше да е много лесно. Примерът, оставен от татко Джак, и неговата собствена потребност да се съизмерва с най-умния и най-добрия от най-добрите го бяха накарали да стане планерист. А това на свой ред бе станало причина да открие желанието си за работа на повърхността, един умопомрачаващ опит, който бе освободил чувства, разколебали предишната му безпрекословна вярност към федерация Амтрак, чувства, които го бяха накарали да се чуди къде всъщност му е мястото.

Стив винаги беше вярвал, че е по-умен от всички, беше се радвал да противопоставя разума си на системата — но защо имаше това ненаситно желание да знае всичко, винаги да бъде първи? Защо той, а не друг? От къде на къде си въобразяваше, че е някакъв супергерой, който може да се справи с всичко и да победи? Откъде беше дошла тази арогантна самоувереност? Това беше лудост. И как той — който от най-ранна възраст беше изградил у себе си стоманена самостоятелност — се беше забъркал? Защо беше започнал да се интересува какво чувстват другите и какво им се е случило? Какво значение имаше това за него, по дяволите? Плейнфолк вярваха, че всичко писано ще се случи: „Колелото се върти, пътят е начертан…“, непрекъснато повтаряха Мистър Сноу, Кадилак и Клиъруотър. Но това не обясняваше нищо. Небесните гласове? Кой им беше дал право да се месят?