Кървавата река

— Бавно начало, но накрая може и да стигнем донякъде. Обаче трябва да кажа, че съм много разочарована, задето трябваше да те притисна, за да признаеш, че си скрила за Брикман и неговите приятели мюти. Това сериозно усложнява положението. И предвид последното ти твърдение относно Брикман и Келсо съм длъжна да търся съвет от моите началници. Сега положението е още по-безнадеждно, отколкото беше. Помисли върху това.

— Да, мадам!

Дилейни кимна рязко.

— Добре. До утре… — Натисна звънеца да извика охраната, която чакаше в съседната стая да върне Джоди в килията, после излезе. В края на късия коридор имаше асансьор, който можеше да бъде включен само от хора с идентификационна карта от най-висок ранг. Звънецът, който извика чорбарите — вече напълно отегчени, — не прозвуча преди вратите да се затворят, за да не се види кой се качва.

Когато стигна на един от застланите дебели килими етажи на Белия дом, тя внимателно свали виолетово-сините контактни лещи от по-малко ефектните, но по-пронизващи сиво-кафяви очи на Фран Делано Джеферсън — една от любимите племеннички на Генералния президент и контрольор през последните шест години на Стив и Роз Брикман.

На следващия ден, когато я извикаха на разпит, Джоди видя с Дилейни един мъж на неопределена възраст — строен, среден на ръст, със слабо лице, високо чело и тъмни очи, които не изпускаха нищо. Беше облечен като Дилейни — в сива униформа на юридическия отдел на АМЕКС.

Тънките устни и стиснатата му уста подсказваха, че е човек, свикнал да получава каквото желае. Но бръчиците около очите и странната извивка на устните му говореха, че изтръгва истината с интелект и хумор, а не с шантаж и потапяне във вана, пълна с ледена вода.

— Това е мой колега — каза Дилейни. — Той има специални познания по, хм… споменатите от теб вчера въпроси. Пред него можеш да говориш спокойно. Аз обаче не съм квалифицирана за такава дискусия. — Тя се обърна към вратата.

— Моля за извинение, мадам…

Дилейни спря, обърна се и я загледа очаквателно.

— Това… това означава ли, че вече няма да сте мой съветник по защитата?

— Не непременно…

Щом Дилейни излезе, Карлстром почна разпита.

— Поради сложния характер на този случай пълните факти може би не трябва да се изнасят пред съвета на оценителите. За да сме сигурни, че ще бъдеш третирана справедливо, отделът вероятно ще промени или анулира присъдата, когато се стигне до потвърждаване или… или можем да намерим начин да не допуснем тя да бъде поставена пред съд.

— Разбирам, сър. Благодаря.

— Дилейни и аз сме тук да ти предложим помощ. — Намек за усмивка. — Винаги има начин да се помогне на важни случаи като твоя… при условие, разбира се, че ни разкажеш всичко… точно както е станало.

— Ще ви разкажа всичко, сър. Нямам какво да крия.

— Да… е, не сега може би. Обаче трябва да те предупредя, че имам достъп до някои файлове. Първото семейство знае много повече за Брикман и неговите приятели, отколкото може би си мислиш.

— Аз се върнах по собствена воля и при първа възможност, сър. Тук съм, за да разкажа истината.

— Добре. Разкажи ми цялата история от самото начало.

Джоди го погледна объркано.

— От момента, когато паднах от „Дамата“?

— Не. От момента, когато си минала от онази миризлива рибарска лодка на езеро Ери в надувната лодка и си решила да повериш съдбата си в ръцете на Брикман и неговите мютски приятели.

Като забеляза смущението на Джоди, Карлстром се усмихна.

— Дилейни ми каза, че си имала проблеми с припомнянето на някои неотдавнашни събития. Мислиш ли, че можеш да си ги спомниш?

— Да, сър. — Джоди му разказа какво се беше случило: разказа му защо беше променила мнението си, докато все още бяха в двора на търговеца на роби в Бу-фаро, как Келсо се беше съгласил с нея и беше казал на Стив и за взетото колективно решение да избягат на Лонг Пойнт.

— Няма нужда да ми разказваш всичко — каза Карлстром. — Четох копие от доклада, направен от лице, което ти познаваш като Сайд-Уиндър.

Джоди продължи историята от мястото, където случайно беше дочула Келсо да предава съобщение чрез Скай-Бъкит Три до някой, наречен „Майка“. Нямаше представа, че Майка, главата на АМЕКСИКО, е пред нея.

Продължи с подробности за катастрофалното кацане и пътуването през снега, за срещата с мютите и появата на самолетите от „Дамата“. Успокояващата гледка на техните крила с бели краища бе породила у нея непреодолимото желание да се присъедини към другарите си. Брикман, от друга страна, беше посрещнал решението й да се върне с учудване.

— С учудване? Сигурна ли си?

— Да, сър. Той се опита да ме разубеди. Каза, че вероятно ще ме изправят до стената, а Келсо ще убият веднага… заради раните му.

— Ти повярва ли му?

— Да, сър. Виждала съм екзекуции на ренегати по бързата процедура, докато служех на „Дамата“, по девети канал също съм виждала да ги изправят до стената. Казах му, че не ме е грижа какво ще стане с мен. Бях загрижена за Дейв.

Карлстром кимна разбиращо.

— И тогава каза на Брикман, че Келсо е агент под прикритие…

— Да, сър.