Кървавата река

За всеки, който следеше движенията им от брега, те все едно се носеха по течението покрай брега и гледаха учудено плаващия дом. Което беше напълно обяснимо, тъй като съвършеното напасване на дъските подчертаваше непреодолимата пропаст между майсторите на желязо и примитивното общество, чието най-голямо постижение беше това четириместно корито, което в най-добрия случай приличаше на плаваща свинска кочина — и миришеше на такава.

Задачата да се блокира фоновият шум и бърборенето и в същото време да се слуша разговорът, който протичаше горе, не беше лесна. Кадилак чу развълнуван вик, последван от прошепнати думи, разменени между Уантанабе и Юмико. Последва тропот на стъпки, след това отново се чу гласът на Уантанабе, този път силен и ясен — викаше сержант Курабаши.

Курабаши — широкоплещест мъж с лице, което изглеждаше като издялано от корабни дъски, дотича по палубата и влезе през отворените паравани. Кадилак отново се вслуша. Този път, когато Уантанабе отново повиши глас, можа да чуе всичко. Корабът с колела с капитан Рюку Каваниши щеше да пристигне в Бей-танаба след десет дни с една разузнавателна група под командването на самурая майор Морита.

Второто име му звучеше смътно познато, но Кадилак не можеше да се сети откъде. Продължи да слуша, докато Уантанабе съобщаваше на Курабаши броя и вида на включените войници. В този момент едно малко момченце, облечено в памучно палто и панталони, изтрополи по рейлинга и погледна надолу към него.

Изскочи и едно момиче и като хвана братчето си, за да не падне през борда, му заговори на японски:

— Виж! — И посочи Кадилак. — Маймуна! Маймуна! Кажи: „Махни се, мръсна маймуно!“

Момчето размаха юмруче също като кака си.

В следващия миг се появи Уантанабе заедно със сержанта. Никой от двамата нямаше и най-малко основание да предполага, че някой в лодката долу може да разбира и дума японски, но и двамата гледаха сърдито.

За щастие Кадилак и Стив вече бяха измислили следващия си ход и Кадилак с поклон им предложи двете тлъсти риби, които държеше. Стив стана и също се поклони.

Плейнфолк се бяха научили да се отнасят към майсторите на желязо с уважение, но от тях не се искаше да избягват зрителен контакт и да лягат на земята като мютите роби в Ни-Исан. Тревните маймуни от „свободните райони“ може да се водеха по-долни същества, но все пак бяха съюзници и търговски партньори. Стратегическите и търговски съображения налагаха да се възприеме по-свободно отношение към тях. Само когато годишната партида нови така наричани „общи работници“ идваха на борда на корабите с колела, усмивките изчезваха и се появяваха камшиците.

— Съвсем пресни, сега уловени — каза Кадилак. — Подарък от Коджак да направят чест на масата на великите воини от изток. — И отново се поклони и загледа очаквателно.

Уантанабе ги удостои с безразличен поглед и каза на сержанта да извика готвача от камбуза. Готвачът — тлъст китайски дундьо — се появи с двама помощници и спусна с въже една кошница.

— Колко ти дава? — попита сержант Курабаши.

— Колкото искаш — отговори Стив.

— Добре — каза Уантанабе. — Взима всички. — После вдигна сина си Томо, изръмжа на слугинята, която трябваше да се грижи за него, и й го подаде.

— Отсега вие стои далеч от кораб. Ако иска да говори или прави търговия, прави на брега. Разбра?

Стив и Кадилак отново се поклониха.

Когато се стъмни, Кадилак, Стив и лодкарите вечеряха яхния от запасите си от сушена риба и малко ориз, даден им от готвача на Уантанабе. Не беше щедра отплата, като се имаше предвид колко риби им бяха дали, но не беше време да издребняват. Особено като се имаха предвид погледите на джапите.

Отопиха тенджерата — придобита, подобно на много домакински принадлежности, от търговията на свръхвисока цена — със залци плосък хляб. Нямаше съмнение, че майсторите на желязо знаеха как да мамят туземците.

Двамата лодкари си легнаха, а Кадилак и Стив останаха до огъня, докато въглените не започнаха да потъмняват.

— Какво мислиш? — попита Стив.

— За Уантанабе ли? Едва ли ни подозира.

— И все пак беше изнервен.

— Той не е глупав — каза Кадилак. — Но няма начин да разбере, че подслушваме.

— Да се надяваме. — Стив погледна огъня и прецени ситуацията. В светлината на чутото от Кадилак шансовете им да потопят кораба с колела, изглежда, значително бяха намалели. С толкова много войска и коне на борда изобщо нямаше да ги качат. И как, в името на Кристофър, плуваше този претоварен кораб?

— Имам чувството, че загазихме, приятелю.

— Грешиш. Те са загазили — уверено каза Кадилак. — Ние ще се справим някак си. Но първо трябва да изпратим Бул и Дет-Уиш да предупредят другите.

— По-добре да изчакаме ден-два. Ако се върнат за същото време, за което дойдохме, Карнеги и Клиъруотър ще имат достатъчно време да се подготвят. Ако тръгнат веднага, може да изглежда подозрително — джапът може да свърже заминаването им с това, че висяхме до кораба…

— Кадилак кимна.

— Прав си.