Кървави книги (Том 3)

— Стига — рече му той. — Ще се пипаш колкото си искаш, щом те набутаме в някоя хубава, топла килия.

Лени поклати бавно глава и извади ръка от джоба си. Днес не му вървеше и това е.

Фреско се върна леко задъхан.

— Там е — съобщи той, видимо ободрен от простата задача.

— Естествено, че ще бъде там — рече Уол.

— Мъртъв като додо21 — добави Фреско.

— Какво е додо? — попита Лени.

Здравенякът го изгледа тъпо.

— Такъв е изразът — сопна му се той.

Уол продължи разговора си с Магуайър. Мъжът се беше уплашил здравата и от успокоителните му думи явно нямаше голям ефект.

— Всичко е тип-топ, Мики. Объркал си се.

Страхът на Магуайър се предаде по телефонната линия като слаб електрически заряд.

— Видях го, мамка ти.

— Глас лежи на долния етаж с дупка в челото, Мики. Така че кажи ми: как е възможно да си го видял?

— Не знам.

— Аха.

— Слушай… отбий се насам, ако можеш. Ще процедираме по обичайния начин. Имам нещо хубаво за теб.

Уол не обичаше да говори за бизнес по телефона, подобни разговори го притесняваха.

— По-късно, Мики.

— Добре. Ще се обадиш, нали?

— Ще.

— Обещаваш ли?

— Да.

Инспекторът затвори телефона и се втренчи в заподозрения. Лени беше подновил играта си на джобен билярд. Какво безмозъчно животно: направо си просеше да го преслушат пак.

— Фреско — каза кротко той, — ще бъдеш ли така добър да научиш Лени да не се пипа в присъствието на полицаи?

* * *

Магуайър се беше затворил в крепостта си в Ричмънд и ревеше като бебе.

Беше видял Глас; изобщо не се съмняваше, че е бил той. Уол смяташе, че тялото е в моргата, но грешеше. Копелето беше навън и се разхождаше по улиците, въпреки че Магуайър собственоръчно му беше продупчил главата.

Той беше богобоязлив и вярваше в живота след смъртта, само че никога не си бе задавал въпроса как изглежда. А сега имаше отговор: този вонящ на етер шибаняк с безизразно лице. И отговорът го накара да се разплаче — страхуваше се да живее, страхуваше се и да умре.

Нощта беше отминала, беше спокойно неделно утро. Магуайър се намираше в безопасност в своята „Пандероса“ и нищо лошо нямаше да му се случи на дневна светлина. Това беше неговата крепост, построена с цената на мъчни кражби. Нортън беше тук, въоръжен до зъби. До всяка порта имаше кучета. Никой, бил той жив или мъртъв, не би посмял да го предизвика на негова територия. Тук, между портретите на своите герои Луис Майер22, Дилинджър и Чърчил, заобиколен от семейството си, от добрия си вкус, от парите си и своите objets d’art23, Магуайър беше пълноправен господар. И ако лудият счетоводител дойдеше за него, щеше да го унищожи, дори и да е дух. Край.

Та не беше ли той Майкъл Роско Магуайър, създател на една малка империя? Роден с празни ръце, Магуайър се беше издигнал благодарение на лицето си на борсов посредник и на бунтарското си сърце. От време на време, при строго определени обстоятелства, той даваше воля на тъмните си апетити — като при екзекуцията на Глас. Беше изпитал истинско удоволствие от този малък драматичен сценарий, от този coup de grâce24, от безграничната милост на фаталния изстрел. Но беше оставил насилието зад гърба си. Сега Магуайър беше просто един буржоа, оттеглил се в сигурната си крепост.

Ракел се събуди в осем и се засуети да приготвя закуска.

— Искаш ли нещо за хапване? — попита го тя.

Той поклати глава. Гърлото го болеше прекалено много.

— Кафе?

— Да.

— Тук ли ще го пиеш?

Магуайър кимна. Обичаше да седи пред прозореца, от който се откриваше изглед към моравата и зимната градина. Денят изсветляваше; гъсти пухкави облаци се перчеха на вятъра и сенките им се носеха по съвършената зеленина. Може да се отдаде на рисуване като Чърчил, помисли си той. Да пренесе любимите си пейзажи върху платна, да нарисува градината, а защо не и Ракел гола — да я обезсмърти с маслени бои, преди циците ѝ да увиснат безвъзвратно.

Тя мъркаше отново до него, носеше му кафето.

— Добре ли си?

Тъпа кучка. Естествено, че не е добре.

— Разбира се.

— Имаш посетител.

— Какво? — Той се изправи в кожения си стол. — Кой?

Ракел го гледаше с усмивка.

— Трейси. Иска да влезе и да те гушне.

Магуайър изпуска със съскане въздуха през ъгълчетата на устата си. Тъпа, тъпа кучка.

— Искаш ли да видиш Трейси?

— Разбира се.

Малката катастрофа, както той обичаше да я нарича, застана на прага, още беше по нощница.

— Здрасти, тате.

— Здравей, съкровище.

Тя се понесе елегантно към него — бледо копие на майчината ѝ походка.

— Мама казва, че си болен.

— Сега съм по-добре.

— Радвам се.

— И аз.

— Ще излизаме ли днес?

— Може би.

— Ще отидем ли на панаира?

— Може би.

Тя се нацупи прелестно, беше уверена в ефекта. Още от номерата на Ракел. Магуайър можеше само да се надява, че няма да стане също толкова тъпа, когато порасне.

— Ще видим — каза той, като се надяваше, че Трейси ще приеме това за да, въпреки че нямаше никакво намерение да излизат.

Тя се покатери на коленете му и Магуайър послуша известно време историите ѝ на петгодишна пакостница, после я изпрати да закусва. Гърлото го болеше от приказки, а и днес не се чувстваше като особено любящ баща.