Кървави книги (Том 3)

Не, не беше съвсем човешка. Създанието приличаше на жертва на побой, бялата му маска и бялото му тяло бяха увиснали надясно и когато се хвърли към Магуайър, мъжът видя откъснатия крак, който се влачеше след него.

Той отвори вратата и отстъпи в градината. Нещото го последва, като протегна напред ръце и проговори.

— Магуайър…

Гласът беше толкова тих, че можеше и да си го е въобразил.

Но не, нещото проговори отново.

— Позна ли ме, Магуайър?

И, разбира се, той го позна въпреки разкривените черти, които трептяха и се вълнуваха — беше Рони Глас.

— Глас — каза Мики.

— Да — потвърди призракът.

— Не искам… — започна Магуайър и се запъна. Какво не искаше? Да разговаря с този ужас — със сигурност. Да знае, че той съществува — също. Но най-вече не искаше да умре. — Не искам да умра.

— Ще умреш — увери го призракът.

Магуайър усети как въздухът се раздвижи, когато чаршафът се метна към лицето му, или може би вятърът бе този, който грабна невъзможното чудовище и го запрати върху мъжа.

Независимо каква беше истината, прегръдката му вонеше на етер, дезинфектант и смърт. Ръце от лен го обгърнаха и стиснаха, а раззиналото уста лице се притисна в неговото сякаш за целувка.

Мики посегна инстинктивно към тялото на нападателя и ръцете му напипаха една от дупките, които кучетата бяха оставили в савана. Пръстите му сграбчиха скъсаните краища и ги дръпнаха. Той чу със задоволство как платът се разцепва и мечешката прегръдка го пусна. Саванът се замята в ръцете му, безформената уста се разшири в беззвучен писък.

Рони изпитваше агония. Мислеше, че се е освободил завинаги от нея, че тя е останала в миналото заедно с плътта и костите му. Но ето я отново: болка, болка, болка.

Той се отдръпна от своя мъчител, като пищеше, доколкото гласът му позволяваше да пищи, а Магуайър отстъпи със залитане по моравата, облещил широко очи. Мъжът беше на крачка от лудостта, съзнанието му със сигурност нямаше да издържи. Но това не беше достатъчно. Рони трябваше да убие копелето, беше си обещал да го стори и щеше да го направи.

Болката не изчезна, но той се помъчи да я игнорира и впрегна цялата си енергия да догони Магуайър, който тичаше към къщата. Уви, вече беше твърде слаб — вятърът едва не го отнесе, когато профуча през разпореното му тяло. Приличаше на пострадало във война знаме: обезобразено почти до неузнаваемост и готово да се предаде на врага.

Само че, само че… Магуайър.

Мики се добра до къщата и затръшна вратата. Чаршафът се залепи за прозореца, като плющеше и дереше стъклото с ленените си ръце; безформеното му лице настояваше за отмъщение.

— Пусни ме — каза нещото. — Ще вляза вътре.

Магуайър отстъпи с несигурни крачки към дъното на стаята и се скри в коридора.

— Ракел…

Къде се беше дянала тази жена?

— Ракел?

— Ракел…

Нямаше я в кухнята. От всекидневната се чуваше пеенето на Трейси. Той надникна вътре. Момиченцето беше само. Седеше по средата на пода със слушалки на главата и пригласяше на някаква любима песен.

— Мама? — попита я той, като оформи внимателно думата с устни.

— На горния етаж — отговори дъщеря му, без да си свали слушалките.

На горния етаж. Докато се качваше по стълбите, Магуайър чу лая на кучетата в градината.

Какво правеше? Какво правеше онзи шибаняк?

— Ракел? — Едва чу собствения си глас, толкова слаб беше. Сякаш се бе превърнал в призрак в собствената си къща.

Горе цареше тишина.

Като се олюляваше, той влезе в банята с кафяви плочки и светна лампата. Обичаше да се оглежда под ласкавата светлина. Мекото осветление изглаждаше бръчките му. Но този път отказа да го излъже. Лицето, което го погледна от огледалото, беше лице на преследван старец.

Магуайър отвори сушилнята и разрови топлите хавлии. Ето го! Пистолет, скрит за спешни случаи сред ухаещите на чисто дрехи. От допира до оръжието устата му се напълни със слюнка. Грабна го и провери дали е заредено. Всичко беше наред. Пистолетът вече беше убил веднъж Глас: щеше да го убие отново. И отново. И отново.

Отвори вратата на спалнята.

— Ракел?

Завари я седнала на ръба на леглото, с Нортън между краката ѝ. Все още бяха облечени, едната ѝ пищна гърда беше изскочила от сутиена и се притискаше към услужливата уста на мъжа. Тя обърна глава към Магуайър и го изгледа по обичайния си тъп начин, не осъзнаваше какво е сторила.

Без да се замисли, той стреля.

Куршумът попадна в отворената ѝ глупаво уста и проби в тила ѝ порядъчно голяма дупка. Нортън се дръпна ужасено от нея — все пак не беше некрофил — и хукна към прозореца. Така и не стана ясно какво е намислил — със сигурност не умееше да лети.

Вторият куршум го улучи в средата на гърба, проби тялото му и счупи прозореца.

Едва сега, когато любовникът ѝ беше мъртъв, Ракел се строполи по гръб на леглото с окървавени гърди и разперени крака. Магуайър проследи с поглед падащото ѝ тяло. Неприличието в домашни условия не го отвращаваше, беше съвсем приемливо. Цица, кръв, уста, изгубена любов и така нататък — всичко беше съвсем, съвсем поносимо. Може би започваше да става безчувствен.

Той изпусна пистолета.

Кучетата бяха спрели да лаят.