Кървави книги (Том 3)

Островът наистина ни беше връхлетял изневиделица. Намирах се в камбуза и приготвях закуската, понеже нито Анджела, нито Джонатан бяха проявили ентусиазъм да се заемат с нея, когато корпусът на „Емануела“ се разтресе и се вряза с трясък в каменистия бряг. За момент настъпи пълна тишина, после избухнаха крясъци. Излязох на палубата и видях Джонатан, който се хилеше глупаво и размахваше ръце, за да покаже, че е невинен.

— Преди да си попитала — не знам как стана. Носехме се по вълните и в следващия миг…

— Всемогъщи боже, що за шибания! — Рей изскочи от каютата, като навличаше джинсите си. Изглеждаше доста смачкан след прекараната нощ с Анджела. Бях имала съмнителната чест да слушам оргазмите ѝ часове наред: определено беше ненаситна.

Джонатан започна защитната си реч отначало:

— Преди да си попитал…

Но Рей го накара да млъкне с няколко добре подбрани обиди. Оставих ги да се карат и се оттеглих в камбуза. Чух с немалко задоволство ругатните, които се изсипаха по адрес на Джонатан, и изпитах известна надежда, че Рей ще се вбеси достатъчно, за да разкървави орловия му нос.

Камбузът приличаше на кочина. Закуската беше изпопадала по пода и аз я оставих да си стои там — жълтъците, шунката и пържените филии изстиваха в локви от разлята мазнина. Джонатан беше виновен, нека той да почисти. Налях си чаша сок от грейпфрут, изчаках взаимните обвинения да приключат и се качих отново горе.

Бяха изминали само два часа от пукването на зората и мъглата, скрила острова от погледа на Джонатан, все още спираше слънчевите лъчи. Ако днешният ден беше като последните седем, по обяд палубата щеше да стане прекалено гореща за разходки на босо, но сега усетих как под бикините ми пропълзява студ. Докато плаваш между островите, е без значение как си облечен. Няма кой да те види. Вече се радвах на най-хубавия цялостен тен, който някога съм имала. Но тази сутрин студът ме накара да се върна в каютата, за да си сложа блуза с дълъг ръкав. Нямаше вятър, студът идваше от морето. „На няколко метра от брега все още е нощ — помислих си аз, — безкрайна нощ.“

Навлякох едно горнище на анцуг и излязох пак на палубата. Рей беше приведен над картите. Голият му гръб беше изгорял от слънцето и се белеше; видях плешивината, която се криеше под мръснорусите му къдрици. Джонатан се взираше в брега и потриваше нос.

— Боже, какво място — казах аз.

Той ме погледна и направи опит да се усмихне. Горкият Джонатан. Въобразяваше си, че притежава чар, способен да подмами дори костенурка да излезе от черупката си. В интерес на истината имаше жени, които се разтапяха само щом ги погледнеше. Аз не бях от тях и това го дразнеше. Винаги съм смятала, че хубавото му еврейско лице е твърде обикновено, за да бъде красиво, и безразличието ми към него го вбесяваше.

От долната палуба долетя сънен и намусен глас. Спящата лейди се беше събудила. Когато най-накрая се появи, беше загърнала с престорена свенливост голото си тяло в хавлиена кърпа. Лицето ѝ беше подпухнало от многото червено вино, а косата ѝ се нуждаеше от гребен. Въпреки това тя се усмихна лъчезарно и разтвори широко очи — същинска Шърли Темпъл27 с разголени гърди.

— Какво става, Рей? Къде сме?

Рей не вдигна поглед от изчисленията си, с което си спечели едно намръщване.

— Имаме ужасно смотан кормчия, ето какво — каза той.

— Дори не знам как стана — възрази Джонатан, надявайки се да получи мъничко съчувствие от Анджела. Не получи.

— И къде сме? — повтори тя.

— Добро утро, Анджела — обадих се аз; мен също ме пренебрегнаха.

— Това остров ли е?

— Разбира се, че е остров, просто не знам още кой — отговори Рей.

— Може да е Бара — предположи тя.

Рей направи гримаса.

— Дори не сме близо до Бара. Ако ме оставиш да се върна по стъпките ни…

Да се върне по стъпките ни? В морето? Пак пустата му обсебеност от Исус Христос, помислих си аз и погледнах към брега. Беше невъзможно да се каже колко голям е островът, защото след стотина метра пейзажът се губеше в мъглата. Може би някъде зад сивата стена имаше човешко селище.

Щом локализира празното място върху картата, където според него се намирахме, той слезе на брега и огледа критично носа на яхтата. Слязох при него, най-вече за да избягам от Анджела. Облите камъни бяха студени и босите ми стъпала се хлъзгаха по тях. Рей прокара длан по борда на „Емануела“, сякаш я галеше, после се наведе, за да разгледа щетите.

— Според мен корпусът не е пробит — каза той, — но няма как да съм сигурен.

— Ще отплаваме с отлива — рече Джонатан, който беше застанал на носа с ръце на кръста, после ми намигна. — Фасулска работа.

— Ще отплаваме друг път! — изръмжа Рей. — Ела да видиш.

— Тогава някой ще ни издърпа на буксир — заяви самоуверено Джонатан.

— И сигурно ти ще намериш кой. Задник.

— Че защо не? След час мъглата ще се вдигне и ще отида да потърся помощ.

Той се отдалечи спокойно.

— Ще направя кафе — предложи Анджела.

Щеше да ѝ отнеме поне час да го свари, нали я познавах. Тъкмо време да се поразтъпча.

Тръгнах по брега.

— Не се отдалечавай много, любима — извика след мен Рей.

— Няма.