Кървави книги (Том 3)

Любима. Беше му лесно да го каже, нали не изпитваше нищо към мен.

Докато вървях, си съблякох горнището; слънцето беше започнало да напича. Голите ми гърди бяха кафяви като лешници и, помислих си аз, почти толкова големи. Все пак не можеш да имаш всичко. Поне разполагах с два работещи неврона в главата, което не можеше да се каже за Анджела — тя имаше цици като пъпеши и мозък на муле.

Слънцето още не можеше да пробие напълно мъглата. Лъчите му достигаха на пресекулки до острова и светлината им матираше всичко — отнемаше цветовете и плътността на мястото, карайки морето и скалите да изглеждат бледосиви като преварено месо.

Само след стотина метра нещо в обстановката започна да ме депресира, затова се обърнах и тръгнах към яхтата. От дясната ми страна малки пенливи вълнички се разбиваха с измъчен плисък в камъните. Никакви величествени вълни, само ритмичното шляп, шляп, шляп на немощния прилив. Вече мразех това място.

* * *

Рей изпробва радиостанцията на всички честоти, но успя да улови само бял шум. Накрая наруга устройството и се отказа. Половин час по-късно закуската беше сервирана, въпреки че трябваше да се задоволим със сардини, консервирани гъби и каквото беше оцеляло от пържените филийки. Анджела поднесе това богато угощение с обичайната си самоувереност, все едно повтаряше чудото с рибата и хляба28. Така или иначе, беше невъзможно да се насладим на храната, въздухът сякаш бе отнел целия ѝ вкус.

— Не е ли странно… — започна Джонатан.

— Направо е забавно — прекъсна го Рей.

— Няма сирени за мъгливо време. Мъгла, пък няма сирени. Не се чува и звук на работещ двигател. Много странно.

Беше прав. Обгръщаше ни пълна тишина, влажна и задушаваща. Човек би помислил, че сме оглушали, ако не бяха кроткото плискане на вълните и звукът на собствените ни гласове.

Седнах на кърмата и се загледах в пустото море. Все още беше сиво, но слънцето започваше да променя цвета му — на места изглеждаше тъмнозелено, а по-навътре се забелязваха нюанси на синьо и лилаво. Под яхтата се полюшваха кафяви водорасли и морска папрат: играчки на прилива. Водата изглеждаше примамлива, а всичко беше за предпочитане пред киселата атмосфера на „Емануела“.

— Отивам да поплувам.

— По-добре недей, любима — каза Рей.

— Защо?

— Течението, което ни захвърли тук, трябва да е доста силно; не искаш да те повлече.

— Но сега е прилив, водата ще ме върне на брега.

— Не знаеш какви вторични течения има. Да не говорим за водовъртежите, които също се срещат често. Ще те засмучат за секунда.

Погледнах отново морето. Изглеждаше безобидно, но бях чела колко коварни могат да бъдат тукашните води, затова размислих.

Анджела се нацупи, защото никой не беше доял безупречната ѝ закуска. Рей се помъчи да спечели отново благоволението ѝ. Той обичаше да я глези, като я оставяше да играе глупавите си игрички. Усетих, че ми се повдига.

Слязох долу да измия съдовете, като изхвърлих остатъците през люка. Те не потънаха веднага. Останаха да плават на повърхността на морето: мазни купчинки от полуизядени гъби и парченца сардини, сякаш някой беше повърнал във водата. Храна за раците, стига някой себеуважаващ се рак да бе изпаднал дотолкова, че да живее тук.

Джонатан ме последва в камбуза; явно още се чувстваше малко глупаво въпреки цялото си перчене. Застана на вратата, като се мъчеше да улови погледа ми, докато миех апатично мазните пластмасови чинии. Искаше да му кажа, че вината не е негова, и, разбира се, да се увери, че го мисля за истински Адонис. Не казах нищо.

— Нещо против да помогна? — попита той.

— Няма достатъчно място за двама — отговорих аз, като се опитах да не звуча твърде рязко. Въпреки това той трепна — цялата случка беше разклатила самочувствието му по-силно, отколкото бях подозирала.

— Слушай — казах меко, — защо не се върнеш на палубата, за да се попечеш малко на слънце, преди да е станало твърде горещо?

— Чувствам се като лайно.

— Беше злополука.

— Като пълно лайно.

— Както каза, ще отплаваме с отлива.

Джонатан се отдръпна от вратата и влезе в камбуза. Близостта му ме накара да изпитам наченки на клаустрофобия. Тялото му беше прекалено едро за това тясно помещение: прекалено загоряло от слънцето, прекалено натрапващо се.

— Казах, че няма достатъчно място, Джонатан.

Той сложи ръка на тила ми и аз не я отблъснах, а го оставих да масажира нежно мускулите на врата ми. Исках да му кажа да се махне, но апатията, която излъчваше това място, изглежда, беше заразна. Джонатан постави другата си ръка върху корема ми, после я плъзна към гърдите ми. Беше ми все едно — щом го иска, нека го направи.