Кървави книги (Том 3)

През няколко метра пресичахме високи до глезена ивици от кафяви водорасли. Аз ги прескачах с известна елегантност, но Джонатан, който беше ядосан и залиташе, минаваше през тях, като ги тъпчеше с босите си стъпала. Не бяха само водорасли, имаше и всевъзможни отпадъци, изхвърлени на брега от морската вода: счупени бутилки, ръждясали кутии от кока-кола, мръсни коркови тапи, катран, части от раци, бледожълти презервативи „Дурекс“. А по миризливите купчини боклуци лазеха двусантиметрови сини мухи с големи очи. Бяха стотици: пъплеха по отпадъците, катереха се една връз друга и не спираха да бръмчат.

Първите живи същества, които виждахме.

Докато прескачах една от тези ивици, като внимавах да не се просна по лице, дребните камъчета от лявата ми страна се раздвижиха. Три, четири, после пет от тях се търкулнаха към морето, като повлякоха със себе си още дузина.

Така и не разбрах какво е причинило срутването.

Джонатан дори не вдигна очи, беше изцяло погълнат от усилието да остане на крака.

Каменната лавина спря: енергията ѝ беше свършила. После се търкулна нова, този път между нас и морето. Премятащи се надолу по брега камъни — по-големи от предишните, по-тежки и с по-голяма инерция.

Втората лавина стигна по-далеч от първата и последните подскачащи камъни цопнаха в морето.

Пляс.

Тишина.

Пляс. Пляс.

Рей се показа иззад една голяма скала на върха на брега: беше ухилен до уши.

— На Марс има живот! — извика той и се скри отново зад скалата.

След няколко напрегната секунди се добрахме до него; потните ни коси бяха залепнали за челата ни като шапки.

Джонатан изглеждаше леко прежълтял.

— За какво е цялата врява? — попита той.

— Виж какво намерихме — отговори му Рей и ни поведе към края на скалите.

Първият шок.

Когато се озовахме на върха, пред нас се откри гледка към другата страна на острова. Видяхме още един сив и безличен бряг, а отвъд него — морето. Никакви обитатели, никакви лодки, нито следа от човешко присъствие. Целият остров беше широк има-няма половин миля — все едно се намирахме на гърба на кит.

Вторият шок беше, че тук все пак имаше живот.

Сред голите скални блокове, които опасваха върха като пръстен, имаше заградено пространство. Нещо като примитивна кошара от изгнили от соления въздух дървени стълбове, между които беше опъната ръждясала бодлива тел. По земята в кошарата имаше няколко купчинки жилава трева, а върху тази жалка поляна стояха три овце. Три овце и Анджела.

Тя галеше една от затворничките и гукаше в безизразното ѝ лице.

— Овце — каза триумфално Анджела.

Джонатан се приближи пръв до нея.

— И какво от това? — попита сърдито той.

— Ами странно е, не мислиш ли? — обади се Рей. — Да намерим овце на подобно място.

— Не ми изглеждат добре — отбеляза Анджела.

Права беше. Оставени на произвола на природните стихии, животните имаха окаян вид: очите им бяха гурелясали, а под висящото на сплъстени фъндъци руно се виждаха треперещите им хълбоци. Едната овца беше паднала до бодливата тел и, изглежда, нямаше сили да се изправи — беше твърде изтощена или твърде болна.

— Жестоко е — добави Анджела.

Трябваше да се съглася с нея. Беше истинска проява на садизъм да се държат затворени тези същества само с няколко стръка трева и застояла вода в очукан метален леген.

— Странна работа, нали? — попита Рей.

— Порязал съм си крака. — Джонатан беше седнал върху една по-плоска скала и разглеждаше напрегнато дясното си стъпало.

— По брега имаше стъкла — рекох аз, като размених празен поглед с една от овцете.

— Толкова са сериозни — каза Рей. — Изкупителни жертви на природата.

Интересно, но овцете не изглеждаха особено нещастни от положението си, гледаха философски на нещата. Очите им казваха: „Аз съм просто една овца, не очаквам да ме харесвате, да се грижите за мен и да ме пазите, освен за да напълните стомасите си“. Не блееха сърдито, не тропаха изнервено с копита.

Просто три сиви овце, чакащи смъртта.

Рей беше изгубил интерес към кошарата. Запъти се обратно към брега, като подритна една консервена кутия. Тя подскочи с дрънчене, като ме подсети за търкалящите се камъни.

— Трябва да ги освободим — каза Анджела.

Не обърнах внимание на думите ѝ. Какво представляваше свободата на място като това?

Не мислите ли, че трябва? — настоя тя.

— Не.

— Ще умрат.

— Някой ги е затворил нарочно тук.

— Но те ще умрат.

— Ако ги пуснем, ще умрат на брега. Няма храна за тях.

— Ще ги нахраним.

— С пържени филийки и джин — предложи Джонатан, докато вадеше парче стъкло от ходилото си.

— Не можем просто да ги оставим.

— Не са наша грижа — казах. Започвах да се отегчавам. Три овце. На кого му пукаше дали ще оживеят, или…

Бях помислила същото за себе си само преди час. Май аз и овцете имахме нещо общо.

Заболя ме глава.

— Ще умрат — изхленчи Анджела за трети път.

— Тъпа кучка — рече Джонатан. Каза го без злоба, спокойно, все едно съобщаваше факт.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Какво? — Анджела изглеждаше като ужилена.

— Тъпа кучка — повтори той. — К-У-Ч-К-А.

Анджела почервеня от гняв и смущение.

— Ти ни натресе тук — каза му тя, като сви презрително устни.