Кървави книги (Том 3)

Животното издъхна. Жалостивият му хленч секна напълно. То се просна почти комично на една страна — сякаш не беше истинска овца, а анимационен герой — и ухото му се закачи за бодливата тел.

Джонатан гледаше как жертвата му пада, окървавеното му лице беше изкривено в усмивка. О, тази усмивка: тя му служеше за толкова неща. Не очароваше ли с нея жените? Не я ли използваше, за да показва похот и любов? Но сега усмивката за пръв път разкри истинското си предназначение — дивашката гримаса на един жесток човек, застанал над жертвата си с камък в едната ръка и щръкнала мъжественост в другата.

Усмивката му постепенно се стопи и чувствата му се завърнаха.

— Боже! — рече той и стомахът му се сгърчи в спазъм. Видях конвулсията съвсем ясно: вътрешностите му се раздвижиха, главата му се люшна напред и Джонатан повърна на тревата полусмлени пържени филийки с джин.

Не помръднах. Не исках да го подкрепям, да го успокоявам и утешавам — просто не можех да му помогна.

Обърнах му гръб.

— Франки — каза той с пълна с жлъчен сок уста.

Не намерих сили да го погледна. Нямаше какво да сторя за овцата, вече беше мъртва; просто исках да избягам от каменния кръг и да забравя всичко, което бях видяла.

— Франки.

Тръгнах надолу с цялата бързина, която позволяваше коварният терен — към брега и относителната нормалност на „Емануела“.

Вонята се беше усилила: издигаше се от земята на противни вълни и ме блъскаше в лицето.

Ужасен остров. Отвратителен, смрадлив, безумен.

Вървях с препъване през водораслите и боклуците и се изпълвах с все по-неистова омраза. „Емануела“ вече беше близо…

Тогава чух познатото тракане на свличащи се камъчета. Застинах на място, като се олюлях несигурно върху хлъзгавите скали, и погледнах наляво, където един камък тъкмо спираше да се търкаля. Когато спря, друг, по-голям камък, широк може би около педя, се откъсна от мястото си и започна да се премята надолу, като разблъска съседите си и предизвика нова каменна лавина към морето. Намръщих се и главата ми забуча.

Животно ли разбутваше камъните? Краб може би? Или движението им беше предизвикано по някакъв начин от горещината?

Един още по-голям камък се размърда.

Закрачих отново към яхтата, а тракането и трополенето зад гърба ми продължиха през кратки интервали, като образуваха едно почти несекващо барабанене.

Започна да ме завладява смътен, непонятен страх.

* * *

Анджела и Рей си правеха слънчеви бани върху палубата.

— Още два часа и ще накараме кучката да си размърда задника — каза той, като примижа към мен.

Отначало помислих, че визира Анджела, после осъзнах, че говори за лодката.

— И ти можеш да се попечеш — усмихна ми се леко Рей.

— Аха.

Анджела беше заспала или нарочно не ми обръщаше внимание. И двата варианта ме устройваха.

Отпуснах се на палубата в краката на Рей и оставих слънчевите лъчи да попият в мен. Кървавите петна по кожата ми бяха изсъхнали и приличаха на корички от рани. Изроних ги лениво, като слушах плискането на вълните в камъните.

Зад гърба ми се чу шум от разгръщането на страници. Озърнах се. Рей, който не беше способен да лежи неподвижно дълго време, прелистваше взета от библиотеката книга за Хебридските острови.

Погледнах отново към слънцето. Майка ми обичаше да казва, че ако се взирам право в него, то ще прогори дупки в задната част на очите ми. Само че слънцето беше горещо, беше живо и исках да гледам лицето му. Усещах някакъв хлад — не знам откъде се беше взел — в корема и между краката, който не искаше да си отиде. Може би щях да го изгоня, като се взирам в слънцето.

Зърнах Джонатан на брега, слизаше на пръсти към морето. От това разстояние, с всичката тази кръв по бялата си кожа, приличаше на някакво шарено чудовище. Той свали боксерките си и се наведе към прибоя, за да отмие остатъците от овцата.

И тогава Рей възкликна тихо „Боже!“ по начин, който не вещаеше нищо хубаво.

— Какво има?

— Открих къде се намираме.

— Чудесно.

— Не, не е чудесно.

— Защо? Какво не е наред? — Изправих се и се обърнах към него.

— Пише го в книгата. Има един абзац, в който се говори за това място.

Анджела отвори очи.

— И какво? — попита тя.

— Това не е обикновен остров, а гробище.

Студът между краката ми се засили и плъзна нагоре. Слънцето не беше достатъчно силно, за да ме стопли там, където би трябвало да съм най-гореща.

Погледнах отново към брега. Джонатан продължаваше да се мие, като плискаше гърдите си с вода. Сенките, които хвърляха камъните, внезапно ми се сториха много черни и гъсти, а ръбовете им сякаш се впиваха в обърнатите нагоре лица на…

Джонатан видя, че гледам към него, и ми помаха.

Възможно ли беше под тези камъни да лежат трупове? Като летовници на плаж в Блекпул, с лица към слънцето?

Светът е двуцветен. Слънце и сянка. Белите гърбове на камъните и черните им кореми. Животът отгоре и смъртта отдолу.

— Гробище? — попита Анджела. — Какво гробище?

— Военно гробище — отговори Рей.

— Искаш да кажеш, че тук са погребани някакви викинги?