Кървави книги (Том 3)

Неизбежното обвинение. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Думите му я бяха наранили.

— Направих го нарочно — отговори Джонатан, като плю върху пръстите си и размаза слюнката по порязаното място. — Исках да видя дали не можем да те оставим тук.

— Ти си пиян.

— А ти глупава. Само че на сутринта аз ще съм трезвен.

Старият лаф, изглежда, не беше изгубил силата си.

Победена, Анджела се втурна надолу по брега след Рей, като се стараеше да сдържа сълзите си, докато не изчезне от полезрението ни. Изпитах наченки на съчувствие към нея. Беше толкова безпомощна, когато се стигнеше до вербални схватки.

— Можеш да бъдеш голям гадняр, когато поискаш — казах на Джонатан.

Той ме изгледа с празен поглед.

— По-добре да бъдем приятели. Тогава няма да се държа гадно с теб.

— Не ме плашиш.

— Знам.

Овцата се взираше отново в мен. Отвърнах на погледа ѝ.

— Шибани овце — каза той.

— Не са виновни, че са такива.

— Ако имаха някакво благоприличие, щяха да си прережат сами грозните шибани гърла.

— Връщам се на яхтата.

— Грозни шибаняци.

— Идваш ли?

Той сграбчи бързо ръката ми и я стисна така, сякаш никога нямаше да я пусне. Очите му се насочиха към моите.

— Не си тръгвай.

— Тук горе е прекалено горещо.

— Остани. Скалата е хубава и топла. Легни. Този път няма да ни прекъснат.

— Значи знаеш?

— За Рей ли? Разбира се, че знам. Мисля, че му изнесохме хубаво представление.

Той ме придърпа за ръката към себе си малко по малко, сякаш теглеше въже.

Миризмата му извика в съзнанието ми камбуза, намръщеното му лице, промърмореното признание („Обичам те.“), мълчаливото му оттегляне.

Deja vu.

Но какво ми оставаше в ден като този, освен да се въртя в един и същи отегчителен кръг като овцете в кошарата? Отново и отново. Дишай, прави секс, яж, сери.

Изпитият джин си каза думата. Джонатан направи всичко възможно да го вкара, но положението беше безнадеждно. Все едно да вкараш сварени спагети в макарони.

Изгубил търпение, той се претърколи от мен.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Безсмислени думи. Веднъж повторени, бяха изгубили смисъл като всичко останало. Не означаваха нищо.

— Няма нищо — рекох.

— Майната ти!

— Наистина няма.

Джонатан не ме погледна, просто продължи да се взира в члена си. Ако в момента държеше нож, мисля, че щеше да го отреже и да го захвърли върху топлата скала — олтар на стерилността.

Оставих го да го съзерцава и тръгнах обратно към „Емануела“. Докато вървях, забелязах нещо странно, на което не бях обърнала внимание на идване. Вместо да се разбягат при приближаването ми, сините мухи се оставяха да ги стъпча. Изглежда, бяха изпаднали в летаргия или бяха самоубийствено настроени. Стояха си върху горещите камъни и пукаха под подметките ми.

Мъглата най-после се беше вдигнала и сега, когато въздухът се беше стоплил, островът показа следващия си отвратителен трик — миризмата. Тежка и противно сладникава миризма като на стая, пълна с гнили праскови. Воня, която се просмукваше като сироп през порите и ноздрите. А под сладостта и се усещаше нещо друго, което миришеше далеч по-неприятно от праскови, били те пресни, или гнили. Нещо, което смърдеше на канализация, задръстена с развалено месо — на канал на кланица, лой и стара кръв. Сигурно бяха водораслите, въпреки че никога не бях срещала подобна воня на друг бряг.

Бях преполовила разстоянието до „Емануела“, като стисках носа си всеки път, когато пресичах ивица с гниещи водорасли, когато чух зад гърба си звуците на малко убийство. Възгласите на сатанинска радост, които надаваше Джонатан, заглушиха почти напълно трогателното блеене на овцата, която убиваше, но аз разбрах инстинктивно какво е сторило пияното копеле.

Обърнах се назад, като завъртях пети в слузта. Навярно беше късно да спася тази овца, но може би щях да успея да му попреча да пречука другите две. Не виждах кошарата, скалните блокове я криеха от погледа ми, но чувах триумфалните крясъци на Джонатан и приглушените звуци от ударите му. Знаех какво ще видя, затова гледката, която сварих, не ме изненада.

Сиво-зелената поляна беше почервеняла. Джонатан беше в кошарата. Двете оцелели овце препускаха паникьосано напред-назад и блееха ужасено, а той стоеше над третата с вече възбуден член. Жертвата беше рухнала на земята, тънките ѝ като пръчки предни крака бяха подвити под нея, а задните — изпънати и вкочанени от настъпващата смърт. Тялото ѝ се разтърсваше от нервни спазми, кафявите ѝ очи бяха подбелени. Горната част на черепа ѝ беше раздробена почти напълно от големия объл камък, който Джонатан още държеше; виждаше се сивата каша на мозъка, от която стърчаха парчета кост. Докато го гледах, той стовари камъка върху главата ѝ още веднъж. Разхвърчаха се горещи частици мозък и капки кръв, които ме опръскаха. Джонатан приличаше на някакъв кошмарен лунатик (и навярно беше точно такъв в момента). Голото му, доскоро бяло тяло беше окървавено като престилката на касапин след тежък работен ден в скотобойната. Чертите на лицето му почти не се виждаха от кашата, която го покриваше…