Кървави книги (Том 3)

Камъкът отнесе върха на главата му, като остави непокътнати само отворената уста и окървавения език, който се подаваше от нея — остатъкът от красотата на Джонатан се изсипа върху мен като облак влажна червена пръст. Горната половина на лицето му беше останала върху камъка. Залитнах назад и тя профуча покрай мен. Когато се озова над морето, камъкът убиец застина във въздуха, сякаш беше изгубил волята си за живот, и цопна във водата.

В краката ми имаше кръв. Кървава диря, която започваше от проснатото тяло на Джонатан. Отворената му глава беше обърната към мен, вътрешността ѝ — изложена на показ.

Все още не бях започнала да пищя, въпреки че трябваше да се освободя от ужаса, който ме задушаваше, ако не исках да полудея. Някой трябваше да ме чуе, да ме прегърне и да ме отведе оттук, преди камъните да са възобновили ритмичното си барабанене. Или — не дай си боже — преди създанията под брега да решат, че това убийство не ги задоволява, и да се надигнат от каменните си гробове, за да ме целунат лично.

Но писъкът не идваше и не идваше.

Всичко, което чувах, беше тракането на търкалящите се около мен камъни. Щяха да ни избият до крак, задето сме осквернили свещената им земя. Щяха да ни пребият до смърт с камъни, както са екзекутирали някога еретиците.

И тогава се чу глас.

— Мили боже!

Мъжки глас; чужд, не на Рей.

Беше изникнал от нищото — нисък, набит мъж, застанал току до морето. С кофа в едната ръка и наръч суха трева в другата. „Храна за овцете“, помислих си разсеяно. Храна за овцете.

Старецът се втренчи в мен с широко отворени очи, после погледна пак към тялото на Джонатан.

— Какво стана? — попита той с тежък келтски акцент. — Какво се случи, за бога?

Поклатих глава. Имах чувството, че ще се откачи от врата ми. Може и да съм посочила към кошарата, а може и да не съм. Във всеки случай мъжът, изглежда, разбра какво си мисля и се втурна към короната от скали, като захвърли кофата и сеното.

Тръгнах след него, полусляпа от объркване, но той изчезна в сянката на скалните блокове, преди да успея да го настигна. Миг по-късно се появи отново; на изпотеното му лице беше изписана паника.

— Кой стори това?

— Джонатан. — Протегнах ръка към трупа, без да се обръщам; не смеех да го погледна. Мъжът изруга на келтски и излезе със залитане от скалния пръстен.

— Какво сте направили? — изкрещя ми той. — Какво сте направили, за бога? Убили сте техния дар.

— Просто една овца — промълвих аз. Сцената с обезглавяването на Джонатан се превърташе в съзнанието ми отново и отново, едно безкрайно клане.

— Те го искат, не разбираш ли? Ако не го получат, ще се вдигнат.

— Кой ще се вдигне? — Но вече знаех. Бях видяла как се движат камъните.

— Всички. Погребаните, без да бъдат оплакани. Те носят морето в себе си, в съзнанието си…

Знаех какво има предвид: внезапно проумях всичко. Мъртвите наистина бяха тук. Под камъните. Но ритъмът на морето беше в тях, затова не почиваха кротко. За да кротуват, трябваше да им принасят в дар овце.

Нима мъртвите се хранеха с овнешко? Не, те нямаха нужда от храна. Нуждаеха се от внимание, това беше всичко.

— Удавниците — казваше мъжът. — Всички удавници.

Познатото барабанене започна отново и се извиси до оглушителен трясък: сякаш целият бряг се беше раздвижил.

А под какофонията се чуваха и други звуци: плясъци, пищене и шум от трошене.

Обърнах се и видях, че от другата страна на острова се издига вълна от камъни…

Последваха още писъци, които можеха да излизат само от едно пребито и изпотрошено тяло.

„Емануела“. Рей. Хукнах към яхтата по брега, който се вълнуваше под краката ми. Овчарят се втурна след мен, чух тропота на ботушите му. Писъците и трясъците се усилиха. Небето потъмня от камъни, които излитаха във въздуха като птици и после се спускаха надолу, за да ударят някаква невидима цел. Може би яхтата. Или човешка плът…

Болезнените писъци на Анджела бяха секнали. Заобиколих едно възвишение, следвана от мъжа, който тичаше на няколко крачки зад мен, и „Емануела“ изникна пред очите ми. С лодката и екипажа ѝ беше свършено. По плавателния съд валеше град от камъни с всевъзможни форми и размери: корпусът му беше смачкан и изпочупен; прозорците, мачтата и палубата — строшени. Анджела лежеше върху руините и очевидно беше мъртва. Но яростната бомбардировка продължаваше. Камъните рушаха каквото бе останало от корпуса и блъскаха безжизненото тяло на Анджела, като го караха да подскача нагоре-надолу, сякаш подхвърляно от морско течение.

Рей не се виждаше никъде.

Тогава изпищях и за момент бурята утихна — глътка отдих след жестоката атака. После започна отново: вълни от чакъл и камъни се надигнаха от брега и се устремиха към безчувствените си мишени. Явно мъртвите нямаше да мирясат, докато не направят „Емануела“ на трески, а Анджела — на кайма за скаридите.

Овчарят ме сграбчи за ръката и я стисна така силно, че спря притока на кръв към китката ми.

— Хайде — рече той. Чух го, но не помръднах. Чаках да се появи лицето на Рей… или поне да извика отнякъде името ми. Нищо: само канонада от камъни. Рей беше мъртъв и лежеше смазан нейде сред руините на яхтата.