Кървави книги (Том 3)

Примиреното изражение на овчаря дори не трепна, когато мъртвите започнаха да ни клатят все по-ожесточено, разтърсвайки ни като кукли. Щяха да ни потопят и бяхме безпомощни да ги спрем. Миг по-късно лодката се преобърна.

Водата беше ледена, далеч по-студена, отколкото бях очаквала, и ме остави без дъх. Винаги съм била добър плувец. Отдалечих се от преобърнатата лодка с уверени загребвания през разпенената вода. Овчарят нямаше този късмет. Много хора, които се прехранват от морето, не умеят да плуват и той, изглежда, беше от тях. Потъна като камък, без вик или молитва.

На какво се надявах? Че четири жертви са достатъчни и ще бъда пощадена, за да ме отнесе течението на безопасно място? Каквито и надежди за спасение да имах, те не просъществуваха дълго.

Усетих как нещо се отърка в глезените и стъпалата ми — леко и нежно, почти като милувка. Сетне нещо изскочи на повърхността току до главата ми. Зърнах сив гръб като на голяма риба. Онова, което докосваше глезените ми, ги стисна. Мека ръка, разкашкана от дългия престой във водата, ме задърпа неумолимо към дълбините на морето. Поех си глътка въздух, последната ми глътка въздух, и главата на Рей изплува на няма и метър от мен. Видях раните му с клинични подробности — почистени от водата, те приличаха на грозни усти от бяла тъкан, в които проблясваха кости. Морето беше отнесло изваденото му око; косата му беше залепнала за черепа и вече не прикриваше плешивината на върха.

Водата се затвори над главата ми. Очите ми бяха отворени и видях как онази последна глътка въздух се отдалечава от лицето ми като низ от сребристи мехурчета. Рей беше до мен, за да ми даде утеха. Ръцете му се издигаха над главата му, сякаш се предаваше.

Водното налягане изкриви лицето му, бузите му се издуха, прекъснатите очни нерви щръкнаха от празната орбита като пипала на малка сепия.

Не издържах. Отворих уста и усетих как се пълни със студена вода. Солта опари синусите ми, студът проряза мозъка зад очите ми. Нетърпеливата вода изгори гърлото ми и нахлу на места, до които не трябваше да стига — прогони въздуха от кухините на тялото ми и се настани в тях.

Два трупа с развети от течението коси прегърнаха краката ми. Главите им се люшкаха и подскачаха върху изгнили въжета от вратни мускули. Задрасках ръцете им и плътта се свлече под ноктите ми на оръфани сиви парчета, но любовната им прегръдка не отслабна. Те ме искаха, о, как само копнееха за мен.

Рей също ме беше сграбчил, беше обгърнал тялото ми и притискаше лице към моето. Едва ли го правеше нарочно. Вече не можеше да мисли и да усеща, камо ли да обича. Затова, докато се приближавах към смъртта с всяка секунда, не успях да се насладя на интимността, за която толкова дълго бях жадувала.

Беше късно за любов; слънчевата светлина беше само спомен. Дали светът си отиваше, като притъмняваше, докато умирах, или се намирахме толкова дълбоко, че слънцето не можеше да ни достигне? Вече не изпитвах паника и ужас — сърцето ми беше спряло да бие, въздухът не излизаше болезнено от дробовете ми. Усетих, че ме завладява покой.

Спътниците ми охлабиха хватката си и ме предадоха на течението. Морето ме похити: открадна кожата и мускулите ми, вътрешностите, очите, ноздрите, езика, мозъка.

Тук нямаше време. Дните можеха да бъдат седмици. Над нас се плъзгаха киловете на лодки — понякога вдигахме поглед от скалните си убежища и ги виждахме. Украсен с пръстен пръст се изгуби във водата, безформена сянка закри небето, рибен пасаж подгони червей. Признаци на живот.

Минути, след като умрях, или година по-късно течението се смили над мен и ме освободи от скалата. Откъсна ме от актиниите и ме остави на приливите и отливите. Рей е с мен. И неговото време е дошло. Морето ни е променило, вече няма връщане.

Водата ни носи — понякога на повърхността, като подпухнал пристан за чайките, понякога потопени от рибите, които пируват с нас, — носи ни неумолимо към острова. Познаваме чакъла на брега му и чуваме без уши тракането на камъните.

Морето отдавна е почистило отпадъците. Анджела, „Емануела“ и Джонатан са изчезнали. Само ние, удавниците, сме тук, с обърнати нагоре лица под камъните, утешавани от ритъма на спокойните вълни и овцете, които не разбират нищо.

Човешки останки

Някои видове търговия се извършват по-успешно денем, други — нощем. Гевин се беше специализирал във вторите. Зиме и лете, облегнат на стена или приютен в някой вход с проблясваща като светулка цигара в устата, той продаваше на всеки дошъл потното съдържание на джинсите си.

Понякога на богати, но самотни вдовици, които го наемаха за компания през уикенда, настойчиви целувки и — ако бяха в състояние да забравят мъртвите си партньори — бурна езда в ухаещо на лавандула легло. Друг път — на отчаяни съпрузи, които искаха да правят секс с някой от собствения си пол и копнееха да прекарат един час в обятията на момче, което няма да ги пита как се казват.