Кървави книги (Том 3)

Междувременно Гевин наблюдаваше как бръчките край прекрасната му уста (беше прекрасна, нямаше съмнение) се задълбочават и пресмяташе шансовете си в тази надпревара между време и възможности.

* * *

Беше девет и петнадесет вечерта, 29 септември. И беше студено дори във фоайето на хотел „Империал“. Тази година улиците не бяха благословени с циганско лято — есента беше стиснала Лондон в челюстите си и го разтърсваше здраво.

Чак зъбът го болеше от студ; онзи злочест, разяден зъб. Ако беше отишъл на зъболекар, вместо да се обърне на другата страна и да спи още час, сега нямаше да се чувства толкова дискомфортно. Но беше късно, щеше да отиде утре. Утре щеше да разполага с много свободно време. И нямаше да е нужно да си уговаря среща. Просто щеше да се усмихне на рецепционистката, тя щеше да омекне и да му каже, че ще го вмести някак в графика; Гевин щеше да се усмихне отново, тя щеше да се изчерви и той щеше да влезе незабавно при зъболекаря, вместо да чака две седмици като нещастните смотаняци, които не притежават прекрасни лица.

Тази нощ щеше да изтърпи някак болката. Трябваше само да си намери заможен клиент — съпруг, който да се изръси здраво, за да му духа, — после щеше да разпусне в някой нощен клуб в Сохо. Ако не случеше на бъбрив досадник, щеше да е свършил до десет и половина.

Но тази нощ не му вървеше. На рецепцията на хотела имаше нов служител — слаб намръщен мъж с накриво лепната перука на темето, който го наблюдаваше с присвити очи от близо половин час.

Обичайният рецепционист, Мадокс, беше прикрит хомосексуалист; Гевин го беше засичал веднъж или дваж в гей баровете. И беше като пластилин в ръцете му, даже го беше наел за час преди няколко месеца. Гевин не му беше взел скъпо, все пак беше добър политик. Но този новият беше хетеро, беше злобен и беше наясно с играта на Гевин.

Гевин се приближи нехайно до автомата за цигари, като крачеше в ритъм с музиката по червено-кафявия килим. Шибана, скапана нощ!

Когато се обърна с пакет „Уинстън“ в ръка, рецепционистът го чакаше.

— Извинете… сър. — Произношението му беше отработено, определено не беше естествено.

Гевин го изгледа приветливо.

— Да?

— Гост на хотела ли сте… сър?

— Ами…

— Ако не сте, управата ще ви бъде благодарна да напуснете незабавно помещението.

— Чакам някого.

— О?

Рецепционистът нито за миг не му повярва.

— Тогава ми кажете името…

— Не е нужно.

— Кажете ми името — настоя мъжът — и с радост ще проверя дали вашият… познат… е в хотела.

Копелето нямаше да го остави на мира, така че Гевин нямаше голям избор. Трябваше да отстъпи и да напусне фоайето или да се престори на възмутен клиент и да избухне. Избра второто, по-скоро за да се заяде, отколкото защото беше добра тактика.

— Нямате право… — започна гневно Гевин, но рецепционистът не се впечатли.

— Слушай, синко — рече му той. — Знам какво се опитваш да постигнеш, така че не се дръж нагло или ще извикам полиция. — Беше изгубил контрол върху произношението си и то звучеше все по-южняшко с всяка следваща сричка. — Клиентелата ни е порядъчна и не иска да си има вземане-даване с такива като теб, ясно ли е?

— Шибаняк — каза тихо Гевин.

— Може да съм шибаняк, но не лапам пишки като теб, нали?

Туше.

— А сега, синко, сам ли ще си обереш крушите, или предпочиташ да си тръгнеш оттук с белезници?

Гевин изигра последната си карта.

— Къде е господин Мадокс? Искам да видя господин Мадокс, той ме познава.

— Сигурен съм в това — изсумтя рецепционистът. — Проклет да съм, ако не те познава. Уволниха го за непристойно поведение… — Изкуственият акцент се завърна. — Така че на твое място няма да се опитвам да размахвам името му тук. Разбра ли? А сега да те няма.

Уверен в победата си, мъжът се изпъчи като матадор и размаха ръка.

— Управата на хотела ви благодари за посещението. И не се връщайте.

Точка за плешивеца и край на играта. Какво пък: имаше други хотели, други фоайета и други рецепционисти. Да върви по дяволите.

Докато излизаше през вратата, Гевин се усмихна и подхвърли през рамо „Ще се видим“. Навярно думите му щяха да накарат този задник да се поизпоти малко, докато се прибира пеша през следващите нощи, особено ако чуе по улицата зад гърба си стъпките на млад мъж. Това не беше голямо удовлетворение, но все пак беше нещо.

Вратата се затвори, като остави топлината в хотела, а Гевин — отвън. Беше студено, значително по-студено, отколкото когато беше влязъл във фоайето. Ръмеше и ситният дъжд се усили постепенно, докато вървеше забързано по „Парк Лейн“ към Саут Кенсингтън. На улицата имаше два-три хотела, в които можеше да се приюти за малко; ако и там удареше на камък, щеше да признае поражението си.

Трафикът на кръстовището при Хайд Парк бушуваше, лъскави, целеустремени колони от автомобили се вливаха забързано в „Найтсбридж“ и „Виктория“. Той си представи как стои на бетонния остров между двата противоположни автомобилни потока — мушнал върховете на пръстите си в джобовете на джинсите си (бяха прекалено тесни, за да напъха целите си ръце), самотен, изоставен.