Кървави книги (Том 3)

Гевин не разбра напълно забележката.

— Да.

— Такива мъже обичам. Ще ме извиниш ли за момент? Ще отида за лед.

— Няма проблем.

Рейнолдс захвърли ръкавиците си върху един стол до вратата и остави Гевин да разглежда стаята. Беше задушна и топла почти колкото коридора, но в нея нямаше нищо уютно или гостоприемно. Каквото и да работеше, мъжът беше колекционер. По стените и лавиците бяха наредени антики. Имаше много малко мебели, при това странни — очуканите столове с метални рамки изглеждаха не на място в толкова скъп апартамент. Може би Рейнолдс беше университетски преподавател или управител на музей, със сигурност нещо академично. Това не беше всекидневна на борсов посредник.

Гевин не разбираше нищо от изкуство, да не говорим за история, така че антиките му бяха безразлични, но все пак реши да прояви любезност и да ги разгледа отблизо. Знаеше, че мъжът ще поиска мнението му за тях.

Рафтовете бяха пълна скука. Парчета от керамични съдове и скулптури — нищо цяло, само фрагменти. Върху някои се забелязваха шарки, но цветовете бяха избледнели до неузнаваемост с годините. Някои от скулптурите имаха човешка форма: част от торс или стъпало (и петте пръста бяха непокътнати), проядено от времето лице, за което беше трудно да се каже мъжко ли е, или женско. Гевин сподави прозявката си. Горещината, експонатите и мисълта за секс го приспиваха.

Насочи отегчения си поглед към стенните антики. Бяха по-вълнуващи от онези на лавиците, но и сред тях нямаше цели предмети, само фрагменти. Защо някой би искал да гледа подобни счупени предмети? Какво очарование намираше в тях? Каменните барелефи по стените бяха надупчени и нащърбени, сякаш собствениците им страдаха от проказа, а надписите на латински — почти заличени. Нищо красиво нямаше в тях, бяха прекалено повредени. Гевин се почувства някак омърсен, сякаш състоянието им беше заразно.

Само един експонат му се видя интересен: надгробна плоча или нещо, което приличаше на надгробна плоча; беше по-голям от другите и в малко по-добро състояние. Мъж на кон, въоръжен с меч, приведен над враг с отрязана глава. Под тях — няколко думи на латински. Предните крака на коня бяха счупени, а колоните от двете му страни — обезобразени от времето, но като цяло гравюрата беше запазена. Грубо изработеното лице дори притежаваше известна индивидуалност, имаше дълъг нос и широка уста.

Гевин протегна ръка да докосне надписа, но я дръпна, защото чу Рейнолдс да влиза.

— Не, пипни го, моля — рече домакинът. — Тук е, за да доставя удоволствие. Пипай смело.

Сега, когато го бяха поканили да докосне експоната, Гевин откри, че вече не желае да го пипа. Почувства се засрамен, че е хванат в крачка.

— Хайде — настоя Рейнолдс.

Гевин докосна гравюрата. Студен, грапав на допир камък.

— Римска е.

— Надгробна плоча?

— Да. Открита близо до Нюкасъл.

— Кой е мъжът?

— Казвал се е Флавиний. Бил е знаменосец на полк.

Това, което Гевин беше взел за меч, при по-близък оглед се оказа знаме. Изображението върху него беше почти неразличимо — пчела, цвете или просто колело.

— Значи си археолог?

— Отчасти. Проучвам места, понякога надзиравам разкопки, но през повечето време реставрирам артефакти.

— Като тези тук?

— Римска Британия е голямата ми страст.

Той остави чашите, които носеше, и се приближи до отрупаните с керамика лавици.

— Това са неща, които съм събирал през годините. Още изпитвам тръпка да докосвам предмети, които не са виждали слънчева светлина от столетия. Все едно се потапяш в историята. Разбираш ли?

— Да.

Рейнолдс взе едно керамично парче.

— Най-добрите образци отиват в значимите колекции. Но с малко хитрост човек може да задържи част от тях за себе си. Римляните са били голяма работа. Строителни инженери, строители на пътища и мостове.

Мъжът се засмя на собствения си ентусиазъм.

— По дяволите! Рейнолдс пак изнася лекция. Съжалявам, отплеснах се.

Остави керамичното парче на мястото му върху рафта, върна се при чашите и започна да ги пълни. Докато наливаше питиетата с гръб към Гевин, той успя да попита:

— Скъп ли си?

Гевин се поколеба. Нервността на мъжа беше заразна, а и внезапната смяна на разговора от римляните към цената на свирката го свари неподготвен.

— Зависи — отговори уклончиво той.

— А… — каза Рейнолдс, който все още беше зает с чашите. — Имаш предвид естеството на моите… нужди?

— Аха.

— Разбира се.

Той се обърна и подаде на Гевин една голяма чаша водка. Без лед.

— Нуждите ми не са големи.

— Не съм евтин.

— Убеден съм — Рейнолдс направи опит да се усмихне. — И съм готов да ти платя добре. Можеш ли да останеш цялата нощ?

— Това ли искаш?

Мъжът се намръщи на чашата си.

— Предполагам.

— Значи, да.

Настроението на домакина веднага се промени — нерешителността му прерасна в увереност.

— Наздраве — каза той, като чукна чашата си с уиски в чашата на Гевин. — За любовта, живота и всичко останало, за което си заслужава да плащаме.

Двусмислеността на думите му не убягна на Гевин — мъжът очевидно се смущаваше от занаята му.

— Пия за това — рече той и сръбна от водката си.