Кървави книги (Том 3)

Следващите питиета бяха пресушени неусетно, а на третата водка Гевин откри, че е в приповдигнато настроение за пръв път от много време насам и че няма нищо против да слуша разсеяно приказките на Рейнолдс за археологически разкопки и за величието на Рим. Мислите му се рееха, беше се отпуснал. Очевидно щеше да остане тук цяла нощ или поне до ранните часове на утрото, така че защо да не си пие водката и да се наслаждава на преживяването? По-късно, навярно доста по-късно, ако се съдеше по несвързаното бърборене на мъжа, щеше да има пиянски секс в тъмна стая и всичко щеше да приключи. И преди беше имал такива клиенти. Те бяха самотни, обикновено необвързани и да им доставиш удоволствие беше лесно. Този тип не търсеше секс, а компания; някой, който да сподели за кратко личното му пространство: лесни пари.

И тогава започна шумът.

Отначало Гевин реши, че чува бумтенето само в главата си, но после Рейнолдс се изправи с потрепваща уста. Идилията беше нарушена.

— Какво става? — попита Гевин, като се изправи на свой ред, замаян от питиетата.

— Всичко е наред — каза мъжът, като го натисна да седне отново на стола. — Чакай, стой тук…

Шумът се засили. Сякаш изгаряха някой в пещ и той блъскаше ли, блъскаше по вратата.

— Моля те, изчакай ме тук, няма да се бавя. Само да видя кой тропа на горния етаж.

Рейнолдс лъжеше, шумът не идваше от горния етаж. Идваше от вътрешността на апартамента — ритмично думкане, което ту се забързваше, ту се забавяше.

— Налей си още едно — каза му той, докато крачеше към вратата с почервеняло лице. — Проклети съседи…

Зовът, защото това несъмнено беше зов, вече затихваше.

— Ей сега се връщам — обеща Рейнолдс И затвори вратата след себе си.

Гевин беше преживявал подобни сцени и преди: изневеряващи мъже, чиито любовници се появяваха в неподходящ момент; хора, които искаха да го пребият — в пристъп на вина един клиент беше потрошил цялата хотелска стая. Случваха се такива неща. Но Рейнолдс беше различен, държеше се съвсем нормално. Гевин си напомни тихо, че и другите не се бяха държали зле в началото. По дяволите! Стига с тези съмнения. Ако изпадаше в паника всеки път, когато се срещаше с нов клиент, досега да си е сменил работата. Налагаше се да се уповава на късмета и на инстинкта си, а инстинктът му казваше, че Рейнолдс не си пада по физическото насилие.

Гаврътна остатъка от водката в чашата си, напълни я отново и зачака.

Шумът беше спрял напълно и ставаше все по-лесно да се преиначат фактите: може пък действително да е тропал някой съсед отгоре. В апартамента беше тихо, нищо не подсказваше, че Рейнолдс още е вътре.

За да се разсее, Гевин огледа отново стаята и погледът му се спря пак на надгробната плоча.

Знаменосецът Флавиний.

Имаше нещо приятно в идеята да изрежат образа ти — макар и грубо — в камък и да го поставят там, където лежат костите ти, въпреки че рано или късно някой историк щеше да ги раздели. Бащата на Гевин беше настоявал да го погребат, вместо да го кремират: Как иначе, обичаше да казва той, ще бъде запомнен? Кой би отишъл при една урна, поставена в стена, за да поплаче? Иронията беше, че никой не ходеше и на гроба му: Гевин го беше посетил само веднъж или два пъти през годините, изминали от смъртта му. Прост камък с име, дата и банална фраза. Дори не си спомняше годината, в която беше починал баща му.

Но хората помнеха Флавиний — хора, които не са го познавали и не са били част от живота му, сега знаеха кой е. Гевин се изправи и прокара пръсти по името на знаменосеца — втората грубо издълбана дума в плочата.

Тропането започна отново, още по-яростно от преди. Гевин се обърна към вратата: очакваше да види Рейнолдс и да чуе ново обяснение. Но Рейнолдс не се появи.

— По дяволите!

Трясъците продължиха. Някой някъде беше много ядосан. И този път Гевин знаеше, че не се заблуждава: човекът, който вдигаше шум, беше тук, на същия етаж, на броени метри от него. Любопитството го загриза, примамливо като любовник. Той си допи чашата и излезе в коридора. Но още щом затвори вратата, думкането секна.

— Кен? — Думата замря на устните му.

Коридорът беше тъмен, само в далечния му край се забелязваше бледа светлина. Може би от открехната врата. Гевин напипа ключ за лампа от дясната си страна и го щракна, но не се случи нищо.

— Кен? — повтори той.

Този път получи отговор. Стон и шум от претъркулващо се тяло. Пострадал ли беше Рейнолдс? Боже, та той можеше да лежи в безпомощно състояние само на няколко крачки от Гевин: трябваше да му помогне. Но защо краката му отказваха да се поместят? Топките му изтръпнаха и се свиха в нервно очакване, както когато беше малък и играеше на криеница: тръпката на преследването. Усещането беше почти приятно.

А дори и да беше неприятно, нима можеше да си тръгне, без да разбере какво е станало с клиента му? Трябваше да отиде до другия край на коридора.