Кървави книги (Том 3)

Вълна на нещастие се надигна от дълбините на душата му. Беше на двадесет и четири години и пет месеца. Беше започнал да проституира на седемнадесет, обещавайки си да се ожени за някоя вдовица (пенсионирането на един жиголо) или да си намери някаква законна работа, преди да навърши двадесет и пет.

Но времето си минаваше, а амбициите му си оставаха неосъществени. Ентусиазмът му се топеше, а бръчките под очите му се увеличаваха.

Трафикът все така прииждаше на лъскави потоци, светлините на светофарите се сменяха, преминаваха коли, в които имаше хора със свои собствени амбиции и проблеми за решаване, а устремът им го изолираше от тротоара и безопасността.

Гевин не беше човекът, който бе мечтал да бъде, не беше онова, което тайно си бе обещавал да стане.

А младостта му си беше отишла.

Къде да отиде сега? Тази нощ апартаментът щеше да му се стори като затвор, дори да изпушеше някой джойнт, за да разведри обстановката. Искаше, не, нуждаеше се да прекара нощта с някого. Да види красотата си през нечии други очи. Да му кажат какви съвършени пропорции има, да го нагостят и напоят с вино, да го поглезят; просто да бъде с някого, дори и този човек да е по-богатият, но по-грозен брат на Квазимодо. Тази нощ се нуждаеше от доза любов.

* * *

Свалката стана толкова лесно, че почти го накара да забрави епизода във фоайето на хотела. Някакъв тип на видима възраст около петдесет и пет, паралия: обувки „Гучи“, много изискано палто. С една дума — класа.

Гевин стоеше на входа на малко арт кино, като хвърляше по някое око на филма на Трюфо, който прожектираха, когато забеляза мъжа, който го наблюдаваше. Той отговори на погледа му, за да се увери, че става дума за потенциален клиент. Когато разбра, че го е забелязал, мъжът се притесни и се отдалечи, но явно размисли, защото се върна, като си мърмореше нещо под носа, после се зае да разглежда с престорен интерес програмата на киното. Изглежда, нямаше опит в тези неща: новак, каза си Гевин.

Той извади небрежно една цигара „Уинстън“ и я запали, като сви шепи около кибритената клечка, така че светлината на пламъчето да позлати скулите му. Беше го правил хиляди пъти, половината от които за свое собствено удоволствие, пред огледалото. После погледна нагоре — номерът винаги даваше ефект. Този път неспокойният мъж не си тръгна, когато очите им се срещнаха.

Гевин дръпна от цигарата, угаси клечката с пръсти и я пусна на земята. Не беше свалял клиенти по този начин от седем месеца, затова изпита задоволство, че не е изгубил форма. Безпогрешното разпознаване на потенциалния клиент, едва загатнатата покана в очите и устните, която можеше да бъде изтълкувана като обикновена проява на дружелюбност, ако е допуснал грешка.

Не беше сгрешил обаче, пред него стоеше клиент. Очите на мъжа бяха приковани в неговите и го гледаха с почти болезнено желание. Устата му беше отворена, сякаш се канеше да каже нещо, но думите му се изплъзваха. Не беше красавец, но не беше и грозен. Тенът му беше резултат от често, но кратко излагане на слънце: може би живееше в чужбина. Той реши, че мъжът все пак е англичанин: подсказваше го колебливото му поведение.

Противно на обичаите си Гевин направи първата крачка.

— Обичате ли френското кино?

Клиентът изглеждаше облекчен, че мълчанието между двамата е нарушено.

— Да.

— Ще влизате ли?

Мъжът направи физиономия.

— Аз… не мисля.

— Малко е студено…

— Да, наистина.

— Исках да кажа, че е малко студено да стоим тук.

— О… да.

Клиентът захапа примамката.

— Можем… Да изпием по едно питие?

Гевин се усмихна.

— Разбира се, защо не.

— Апартаментът ми е наблизо.

— Аха.

— Беше ми доскучало вкъщи, знаете как е.

— Чувството ми е познато.

Мъжът се усмихна на свой ред.

— А вие сте…?

— Гевин.

Той протегна ръка в кожена ръкавица. Много официално, като някой бизнесмен. Здрависаха се и ръкостискането му беше силно — нито следа от предишната колебливост.

— Аз съм Кенет. Кен Рейнолдс.

— Кен.

— Да не стоим повече на студа?

— И аз така мисля.

— Живея на един хвърлей.

* * *

Рейнолдс отвори вратата на апартамента си и ги посрещна вълна от застоял топъл въздух: парното работеше. Изкачването до третия етаж беше оставило Гевин без дъх, но мъжът не показа никакви признаци на умора. Фитнес маниак може би. Професия? Работеше в центъра на града. Ръкостискането, кожените ръкавици. Може би държавен служител.

— Влизай, влизай.

Определено имаше пари. Дебел килим, който приглуши стъпките им. Коридорът беше почти гол: стенен календар, масичка с телефон, купчина телефонни указатели, стояща закачалка за дрехи.

— Тук е по-топло.

Рейнолдс изхлузи палтото си и го закачи. После, без да сваля ръкавиците си, въведе Гевин в голяма стая.

— Може ли якето?

— О… разбира се.

Гевин си свали якето и мъжът го отнесе в коридора. Когато се появи отново, се мъчеше да си махне ръкавиците; явно ръцете му бяха потни. Все още беше нервен, нищо, че си беше вкъщи. Зад заключени врати клиентите обикновено се отпускаха. Не и този — не го свърташе на едно място.

— Нещо за пиене?

— Да, би било добре.

— С какво обичаш да се тровиш?

— С водка.

— Аха. Нещо към нея?

— Мъничко вода.

— Пурист, а?