Кървави книги (Том 3)

Овчарят вече ме влачеше назад по брега.

— Лодката — говореше ми той, — можем да се спасим с моята лодка.

Мисълта за бягство изглеждаше нелепа. Щяхме да си тръгнем само ако островът ни пусне.

Все пак го последвах по пътя, по който бяхме дошли, като се пързалях по влажните, сякаш потни скали и се спъвах в гирляндите от водорасли.

Жалката му надежда за живот се намираше от другата страна на острова: гребна лодка, изтеглена върху крайбрежния чакъл — не лодка, а същинска орехова черупка.

Нима щяхме да влезем в морето с нея? Като в стихотворението за тримата мъже със ситото29?

Той ме задърпа към нашето избавление и аз го последвах, без да се съпротивлявам. С всяка следваща крачка ставах все по-сигурна, че брегът ще се надигне внезапно и ще ни смаже. Навярно щеше да се извиси пред нас като стена или кула, когато се намираме само на крачка от спасението. Може би искаше да си поиграе с нас. А може би мъртвите не обичаха игрите. Игрите са за комарджиите, а те вече бяха изгубили всичко. Може би мъртвите действаха само когато са сигурни, като математиците.

Мъжът ме качи в лодката или по-скоро ме хвърли в нея, после я избута във водата. Не се издигнаха стени, които да попречат на бягството ни. Не се появиха кули, не заваля убийствен град. Дори атаките над „Емануела“ бяха спрели.

Нима мъртвите се бяха заситили с три жертви? Или присъствието на овчаря, този невинен слуга на своенравните удавници, ме пазеше от гневните им изблици? Гребната лодка навлезе в морето. Няколко слаби вълни ни подхвърлиха върху гърбовете си, после започнахме да се отдалечаваме от брега. Моят спасител беше седнал срещу мен и гребеше с пълна сила, а прясната пот върху челото му се увеличаваше с всяко загребване.

Островът се смали; бяхме свободни. Овчарят се поотпусна. Погледна към локвата мръсна вода на дъното на лодката и си пое дълбоко въздух поне дузина пъти, после вдигна очи към мен и ме изгледа безизразно с умореното си лице.

— Рано или късно щеше да се случи — каза той с тих и измъчен глас. — Някой щеше да наруши начина ни на живот. Да прекъсне ритъма.

Движението на греблата ме унасяше. Исках да заспя, да се завия с насмоления брезент, върху който седях, и да забравя всичко. Брегът зад нас се беше смалил до чертичка. „Емануела“ вече не се виждаше.

— Къде отиваме?

— Връщаме се на остров Тайри — отговори овчарят. — Там ще решим какво да правим. Ще потърсим начин да ги компенсираме, да ги приспим отново.

— Значи се хранят с овцете?

— За какво им е храна на мъртвите? Не. Не им трябва овнешко. Приемат животните като възпоменателен жест.

Помен за починалите.

Кимнах.

— Така им показваме, че жалеем за тях…

Той спря да гребе. Беше прекалено разстроен, за да довърши обяснението си, и твърде изтощен, за да върти веслата, затова остави лодката на течението. Настана тишина.

И тогава започна драскането.

Приглушено стържене по дъното, сякаш някой дращи с нокти по дъските, за да го пуснем вътре. При това не драскаше един човек, а много. Звуците от настойчивото им искане ставаха все повече — тихо дращене на изгнили пръсти по дървото.

Останахме неподвижни и безмълвни, не можехме да повярваме. Чувахме най-лошото, но отказвахме да повярваме, че то се случва.

Край десния борд се чу плисък. Обърнах се и видях вкочаненото му тяло да излиза от водата, сякаш теглено от невидими кукловоди. Беше Рей, целият в синини и рани — пребит до смърт и после довлечен като доказателство за силата им, за да се уплашим. Отстрани изглеждаше, че ходи по водата — стъпалата му се намираха под повърхността, а ръцете му висяха безжизнено край тялото, докато го теглеха към лодката. Погледнах лицето му — разкъсано и потрошено. Едното око беше почти затворено, другото се беше разтекло.

Когато се озова на два метра от лодката, кукловодите го оставиха да потъне обратно в морето сред водовъртеж от розова вода.

— Другият ти спътник? — попита овчарят.

Кимнах. Сигурно беше паднал в морето от кърмата на „Емануела“. Сега беше като тях, удавник. И им служеше като играчка. Значи, мъртвите все пак обичаха игрите; бяха го довлекли от острова като деца, които вземат свой другар в игрите, за да го включат в нова лудория.

Дращенето беше спряло. Тялото на Рей беше изчезнало. Морето изглеждаше спокойно, чуваше се само плискането на вълните в бордовете на лодката.

Сграбчих греблата.

— Греби! — изкрещях на овчаря. — Греби или ще ни убият.

Мъжът, изглежда, се беше примирил и чакаше да види как ще ни накажат. Той поклати глава и се изплю във водата. Нещо се раздвижи под понесената от вълните храчка — бледи форми, които се въртяха и премятаха, но бяха прекалено дълбоко, за да мога да различа чертите им. Докато се взирах в тях, те започнаха да се издигат: разложените им лица ставаха все по-отчетливи, ръцете им се протягаха да ни прегърнат.

Пасаж от трупове. Десетки мъртъвци, оглозгани от рибите и раците; малкото останала им плът едва се крепеше върху костите.

Лодката се разлюля леко, когато ръцете я хванаха.