Кървави книги (Том 3)

— Участници в Първата и във Втората световна война. Войници от торпилирани кораби, изхвърлени на брега моряци. Тела, довлечени тук от Гълфстрийм; изглежда, течението ги пренася през проливите и ги изхвърля по бреговете на тукашните острови.

— Изхвърля ги?

— Така пише.

— Вече не го прави.

— Сигурно продължават да погребват тук удавени рибари — отговори Рей.

Вече почистен, Джонатан се беше изправил и се взираше в морето. Беше заслонил очите си с ръка и аз проследих погледа му над синьо-сивата вода така, както бях проследила пръста му. Онзи тюлен, кит или каквото беше там се беше появил отново на стотина метра от яхтата. От време на време се преобръщаше и вдигаше перка като плувец, който маха с ръка.

— И колко хора са били погребани тук? — попита равнодушно Анджела. Изглежда, фактът, че седим върху гробище, не я смущаваше ни най-малко.

— Навярно стотици.

— Стотици?

— Не пише колко, пише само много.

— В ковчези ли са ги погребвали?

— Откъде да знам?

Какво друго би могла да бъде тази камара от камъни, освен гробище? Погледнах острова с нови очи, вече знаех какво представлява. Сега имах истинска причина да мразя изгърбената му снага, мърлявите му брегове и миризмата му на праскови.

— Чудя се дали са ги погребвали навсякъде — каза замислено Анджела, — или само на върха, където намерихме овцете. Сигурно на върха, за да не ги стига водата.

Да, сигурно на мъртъвците им беше дошло до гуша от водата: с нагризани от рибите зелени лица, изгнили униформи и покрити с водорасли идентификационни плочки. Как бяха загинали… и как бяха пътували след смъртта заедно с мъртвите си другари, докато течението ги изхвърли на тази безрадостна земя. Видях в съзнанието си телата на войниците, които изпълняват всяка прищявка на приливите и отливите, люшкат се напред-назад и се преобръщат, докато някой от крайниците им не се закачи за скала и те не се освободят от властта на морето. Представих си как всяка отдръпваща се вълна ги разкрива малко по малко: подгизнали и размекнати, изплюти на брега, за да го усмърдят с присъствието си, докато чайките не ги оглозгат.

Въоръжена с това знание, изпитах извратеното желание да се поразходя отново по брега и да разровя с крак камъните, докато не изкарам на повърхността някоя кост.

Едва си го помислих и тялото ми взе решение вместо мен.

— Къде тръгна? — попита Анджела.

— При Джонатан — промърморих в отговор и се спуснах на брега.

Вонята се беше засилила: това беше миризмата на смъртта. Може би тук продължаваха да погребват удавници, както Рей бе предположил. Непредпазливи собственици на яхти и невнимателни плувци с изгладени от водата лица. Мухите в краката ми вече не бяха толкова мързеливи — не чакаха да ги стъпча, а се разбягваха с бръмчене от стъпките ми, завладени от нов ентусиазъм за живот.

Джонатан не се виждаше никакъв. Боксерките му още лежаха на камъните край водата, но самият той беше изчезнал. Погледах към морето — нищо. На повърхността не се подаваше глава; нямаше размахваща се перка.

Извиках името му.

Гласът ми раздразни мухите и цели рояци от тях се вдигнаха във въздуха. Джонатан не отговори.

Тръгнах покрай брега; от време на време някоя ленива вълна заливаше краката ми. Осъзнах, че не бях казала на Рей и Анджела за мъртвата овца. Може би това беше тайна, която трябваше да си остане между нас четиримата: между Джонатан, мен и двете оцелели овце.

И тогава го видях на няколко метра пред мен — широките му гърди бяха бели и чисти, по тях нямаше нито капчица кръв. „Значи ще си остане тайна“, помислих си аз.

— Къде беше? — подвикнах му.

— Поразходих се, за да олекна.

— От какво?

— От многото джин — усмихна се той.

Върнах му усмивката: все пак в камбуза беше казал, че ме обича.

Зад гърба на Джонатан се разнесе трополенето на търкалящи се камъни. Вече се намираше на по-малко от десет метра от мен — беше безсрамно гол и се приближаваше с походката на трезвен човек.

Трополенето на камъните внезапно стана ритмично. Вече не беше хаотична поредица от звуци, предизвикани от сблъсъка на камък с камък, а серия от повтарящи се тонове, едно ритмично барабанене.

Не беше случайно, а преднамерено.

Не беше неволно, а умишлено.

Това не беше случайно свличане на камъни, а…

Джонатан вече беше съвсем близо. Кожата му блестеше на слънцето и изглеждаше неестествено бяла на фона на тъмнината зад него.

Чакай!

Каква тъмнина?

Камъкът се носеше във въздуха като птица, напук на гравитацията. Безличен черен камък, освободен от земята. Беше с размерите на бебе и летеше с писък към главата на Джонатан.

Брегът беше свивал мускулите си, запращайки дребни камъни към морето, защото е събирал сили да вдигне този скален къс и да го хвърли по Джонатан.

Камъкът се приближаваше към тила му и ставаше все по-голям, а аз бях толкова ужасена, че не можех да издам и звук.

Глух ли беше Джонатан? Той се усмихна отново; явно смяташе, че ужасената ми физиономия се дължи на голотата му. Не осъзнаваше, че…