Кървави книги (Том 3)

Горе на палубата Анджела се заливаше от смях, хилеше се така истерично, че беше на косъм да се задави. Представих си как отмята назад глава и разтърсва отвързаната си коса. Джонатан беше оставил боксерките си да паднат на земята. Беше грижливо обрязан; възбуденият му член имаше толкова хигиеничен вид, че изглеждаше неспособен да ми навреди. Позволих му да притисне уста към моята и езикът му започна да изследва венците ми с настойчивостта на зъболекарски пръст. Той дръпна бикините ми надолу, намести члена си и го вкара.

Стълбището зад гърба му изскърца и аз погледнах над рамото му навреме, за да зърна Рей, който се взираше в задника на Джонатан и в преплетените ни ръце. Дали виждаше, запитах се аз, че не усещам нищо? Дали разбираше, че правя това без капчица страст; че мога да се възбудя само ако заместя главата, гърба и члена на Джонатан с неговите? Той се върна мълчаливо на палубата и Джонатан ми каза, че ме обича; миг по-късно чух Анджела да се киска отново, докато Рей ѝ описваше какво е видял току-що. Да си мисли каквото иска тази кучка, не ми пукаше.

Джонатан продължи да ме обработва с бавни и монотонни тласъци, намръщен като ученик, който се опитва да реши невъзможно уравнение.

Свърши без предупреждение, само стисна рамената ми по-здраво и се намръщи още повече. Тласъците му се забавиха и спряха, очите му срещнаха за един смущаващ миг моите. Исках да го целуна, но той вече беше изгубил интерес. Отдръпна се от мен, като потръпна.

— Когато свърша, ставам свръхчувствителен — промърмори той и си вдигна боксерките. — Хареса ли ти?

Кимнах. Беше ми смешно; цялата история беше такава. Намирах се насред нищото с този двадесет и шест годишен хлапак, с Анджела и с един мъж, на когото не му пукаше дали ще живея, или ще умра. А може би и на мен не ми пукаше.

Незнайно защо се сетих за хранителните отпадъци, които бях изхвърлила в морето и си представих как плават по повърхността в очакване да бъдат отнесени от следващата вълна.

Джонатан вече беше изчезнал нагоре по стълбите. Сварих малко кафе, като междувременно зяпах разсеяно през люка и усещах как спермата му засъхва по вътрешната страна на бедрата ми.

Когато се качих на палубата с кафето, Рей и Анджела вече ги нямаше — изглежда, бяха отишли да потърсят помощ на острова.

Джонатан седеше на мястото ми на кърмата и се взираше в мъглата. Най-вече за да наруша мълчанието, казах:

— Май се е вдигнала малко.

— Мислиш ли?

Сложих до него чаша кафе.

— Благодаря.

— Къде са другите?

— Да огледат острова.

Той погледна смутено към мен.

— Все още се чувствам като лайно.

Забелязах, че до краката му има бутилка с джин.

— Не е ли малко рано за пиене?

— Искаш ли?

— Още няма единадесет.

— На кого му пука?

Той посочи към морето.

— Виж! Виж там, където соча.

Наведох се над рамото му, за да видя.

— Не, не гледаш към правилното място. Проследи пръста ми. Видя ли?

— Нищо не виждам.

— На ръба на мъглата. Ту се появява, ту изчезва. Ето! И пак!

Беше във водата, на двадесет или може би тридесет метра от кърмата на „Емануела“. Кафеникаво, сбръчкано и се премяташе.

— Тюлен — казах аз.

— Не мисля.

— Слънцето вече загрява морето. Сигурно идват да се стоплят в плитчините.

— Не прилича на тюлен. Виж как чудато се премята.

— Може да е някакъв плавей…

— Може.

Джонатан отпи продължително от бутилката.

— Остави нещо и за довечера.

— Да, мамо.

Поседяхме мълчаливо няколко минути. Чуваше се само плискането на вълните по брега. Шляп. Шляп. Шляп.

От време на време тюленът или каквото беше там изскачаше на повърхността, преобръщаше се и изчезваше отново.

Още час, помислих си, и ще започне отливът, който ще ни отнесе от тази жалка имитация на остров.

— Хей! — долетя от далечината гласът на Анджела. — Хей, хора!

Джонатан се изправи, като заслони очите си с ръка от блясъка на скалите. Сега слънцето беше по-ярко и ставаше все по-горещо.

— Маха ни — отбеляза незаинтересовано той.

— Да си маха.

— Хора! — продължаваше да крещи Анджела, като размахваше ръце.

Джонатан сви ръце пред устата си и извика в отговор:

— Какво има?

— Елате да видите — изкрещя тя.

— Иска да отидем да видим.

— Чух.

— Хайде — подкани ме той, — нищо не губим.

Не ми се мърдаше никъде, но Джонатан ме издърпа да стана. Реших, че е безсмислено да споря, дъхът му вече беше огнеопасен.

* * *

Придвижването по брега беше трудно. Камъните не бяха мокри от морската вода, а покрити с хлъзгав слой сиво-зелени водорасли — като пот върху череп.

Джонатан напредваше по-мъчно и от мен. На два пъти загуби равновесие и се изтърси с ругатни по задник. Скоро дъното на боксерките му стана маслиненозелено, а незащитената от тях кожа се покри с охлузвания.

Не бях балерина, но успях да се задържа на крака, като пристъпвах бавно напред и избягвах големите камъни — не исках да падна от високо, ако случайно се подхлъзна.