Кървави книги (Том 3)

— Ей, ти! — каза той твърде високо.

Саванът се обърна и го изгледа с очи като две дупки, отпечатани в топло тесто. Изражението на лицето на призрака беше толкова мрачно, че думите на цветаря замръзнаха върху устните му.

Рони натисна дръжката на вратата, после потропа. Беше заключено.

Един напрегнат глас попита отвътре:

— Кой е?

Отец Руни.

Рони се помъчи да отговори, но от устата му не излезе нищо. Можеше само да тропа като всеки достоен за внимание призрак.

— Кой е? — повтори малко нетърпеливо доброто отче.

Изповядай ме, искаше да каже Рони, изповядай ме, защото съгреших.

Вратата остана затворена. Отец Руни беше зает. Правеше снимки за частната си колекция, а обективът му беше насочен към една прекрасна дама на име Натали. Дъщеря на порока, беше му казал някой, но той не смяташе така. Натали беше прекалено услужлива и послушна, а върху щедрите ѝ гърди висеше броеница — приличаше на току-що излязла от метох монахиня.

Тракането на дръжката спря. Добре, помисли си Руни. Който и да беше, щеше да се върне. Едва ли беше нещо спешно. Той се усмихна на жената. Натали отвърна на усмивката.

От другата страна на вратата Рони се дотътри до олтара и коленичи пред него. Три реда скамейки по-назад продавачът на цветя спря да се моли и се изправи, вбесен от това светотатство. За да се клатушка така, момчето очевидно беше пияно, а той нямаше да се остави да бъде изплашен от някаква си евтина мъртвешка маска. Като псуваше цветисто богохулника на гръцки, цветарят сграбчи коленичилия призрак.

Под чаршафа нямаше нищо, съвсем нищо.

Мъжът усети, че живият плат се гърчи в ръката му, пусна го и изписка. После заотстъпва по пътеката, кръстейки се трескаво като обезумяла вдовица. Когато стигна на няколко метра от вратата на църквата, той се обърна и избяга.

Саванът остана да лежи там, където цветарят го беше захвърлил. Скрит между гънките, духът на Рони вдигна очи към великолепието на олтара. Той блестеше ярко дори под оскъдната светлина на свещите и развълнуван от красотата му, Рони реши да се откаже от илюзията. Не беше получил опрощение, но вече не се боеше от божието наказание, затова изостави савана и си тръгна.

* * *

Час по-късно отец Руни отключи вестиария, изведе целомъдрената Натали от църквата и заключи предния вход. На връщане надникна в изповедалнята, за да провери за скрити деца. Нямаше никого, цялата църква беше празна. Хората бяха забравили за съществуването на света Мария Магдалена.

Докато крачеше с подсвиркване обратно към ризницата, отчето зърна савана на Рони Глас. Той лежеше забравен върху стълбите на олтара — жалка купчина дрипав плат. Идеално, каза си свещеникът и го вдигна. На пода на вестиария бяха останали няколко издайнически петна. Вече имаше с какво да ги избърше.

Руни подуши плата; обичаше да души всичко. Миришеше на хиляди неща. Етер, пот, кучета, черва, кръв, дезинфектант, празни стаи, разбити сърца, цветя и загуба. Възхитително. Ето затова обичаше енорията на Сохо. Нещо ново всеки ден. Мистерии на прага, мистерии пред олтара. Толкова много престъпления, че беше нужен океан от светена вода, за да бъдат отмити. Поквара, която се предлага на всеки ъгъл, стига да знаеш къде да я търсиш.

Руни пъхна савана под мишницата си.

— Обзалагам се, че имаш какво да ми разкажеш — рече гой, като угаси обредните свещи с пръсти, твърде горещи, за да усетят пламъка.

Изкупителни жертви

Островът, на който ни отнесе течението, не беше никакъв остров, а лишена от живот камара камъни. Да се нарече остров тази лайняна грамада, е истински комплимент. Островите са оазиси в морето — зелени и плодородни. А това е забравена от бога земя — във водата няма тюлени, във въздуха не прелитат птици. Място, което не става за нищо, освен да кажеш: бях насред нищото и оцелях.

— Няма го — рече Рей, докато изучаваше съсредоточено морската карта на Хебридските острови, поставил нокът на мястото, където би трябвало да се намираме. Там имаше само празно пространство: светлосиня ивица вода без грам петънце, което да отразява съществуването на тази скала. Явно не я пренебрегваха само тюлените и птиците, картографите — също. До пръста на Рей имаше всичко на всичко една-две стрелки, които показваха теченията, отнесли ни на север — малки червени чертички върху хартиения океан. Останало беше пусто като света около нас.

Щом разбра, че мястото не е отбелязано на картата, Джонатан, разбира се, започна да ликува — моментално се почувства оправдан. Вината, че се намирахме тук, вече не беше негова, а на картографите — не можеше да е виновен, щом скалата не съществуваше. Гузното изражение, което не напускаше лицето му, откакто бяхме пристигнали, изчезна и той доби самодоволен вид.

— Не можеш да избегнеш място, което даже не съществува, нали така? — попита злорадо Джонатан. — Нали?

— Можеше да използваш очите, които Господ ти е дал — не му остана длъжен Рей.

Но Джонатан не се смути от уместната забележка.

— Появи се изневиделица, Реймънд. Нямаше как да го видя в тази мъгла. Изскочи пред нас, преди да се усетя.