Кървави книги (Том 3)

Измъкна се от стаята и затвори тихо вратата, за да не притесни детето.

Не трябваше да го тревожи.

Когато стигна до стълбището, видя очарователното лице на дъщеря си — тя стоеше в подножието на стълбите и го гледаше.

— Тате.

Той се втренчи в нея с объркано изражение.

— Пред вратата имаше някого. Видях го да минава край прозореца.

Мики тръгна колебливо по стълбите, стъпало по стъпало. „Бавно, но славно“, помисли си той.

— Отворих вратата, но нямаше никого.

Уол. Сигурно е бил Уол. „Той ще знае най-добре какво да правим.“

— Висок мъж ли беше?

— Не го видях добре, тате. Само лицето му. Беше по-блед и от теб.

Вратата! О, боже, вратата! Ако я е оставила отворена…

Твърде късно.

Посетителят влезе в коридора и лицето му се набръчка в подобие на усмивка, която беше най-кошмарното нещо, което Магуайър някога бе виждал.

Не беше Уол.

Уол беше човек от плът и кръв, а посетителят беше парцалена кукла. Уол беше вечно намръщен, а този се усмихваше. Уол беше живот, закон и ред. А това нещо не беше.

Беше Глас, естествено.

Мики поклати глава. Детето, което не беше видяло потрепващата във въздуха фигура зад гърба си, разбра жеста погрешно.

— Къде сбърках? — попита Трейси.

Рони се плъзна край нея и полетя над стълбите — вече приличаше повече на сянка, отколкото на човек и ръсеше след себе си парчета плат. Магуайър нямаше време да се защити, нито щяха да му оставят такова. Той отвори уста, за да се помоли за живота си, и Рони завря единствената си оцеляла ръка, сега усукана като въже, дълбоко в гърлото му. Мъжът се задави, но ръката не спря — провря се през протестиращия епиглотис26, проби си път през хранопровода и стигна до стомаха на Магуайър. Мики усети присъствието ѝ там като тежест от преяждане, после ръката започна да се гърчи във вътрешността на тялото му и да дращи коремната стена. Всичко стана толкова бързо, че той нямаше време да умре от задушаване. А щеше да се радва, ако си беше отишъл по този ужасен начин. Защото усети как ръката на Рони рови все по-дълбоко в корема му и се мъчи да напипа ободното черво и дванадесетопръстника. А когато ленените пръсти най-сетне ги сграбчиха, шибанякът издърпа ръка.

Въжето се измъкна бързо от устата на Магуайър, но за него моментът продължи безкрайно. Той се преви, когато изкормването започна, и усети как вътрешностите излизат през гърлото му, докато го обръщаха с хастара навън. Карантиите изскочиха през устата му сред гейзер от слуз, кафе, кръв и стомашни киселини.

Като продължаваше да стиска червата, Рони издърпа вече празното тяло до върха на стълбището. Теглен от собствените си вътрешности, Магуайър стигна до последната стълба и залитна напред. Тогава Рони го пусна, мъжът се търколи назад по стълбите с омотана в черва глава и падна в подножието им, където все още стоеше Трейси.

Тя не изглеждаше особено разтревожена от видяното, но Рони знаеше, че децата са добри актьори.

Сега, когато всичко беше приключило, той пое с несигурни крачки надолу по стълбите, като развиваше ръката си и тръскаше глава в опит да възвърне човешкия си облик. Усилията му се увенчаха с успех. Когато стигна до момиченцето, вече изглеждаше почти нормално. Прегърна я, но Трейси не реагира. Понеже не знаеше какво друго да стори, Рони я остави и си тръгна, като се надяваше, че с времето ще забрави какво е видяла.

Когато напусна къщата, Трейси се качи на горния етаж, за да потърси майка си. Ракел не отговори на въпросите ѝ; мъжът, който лежеше на килима до прозореца — също. Но една част от него я омагьоса. Малка, дебела червена змия, която се подаваше от панталона му. Изглеждаше толкова глупаво, че детето се разсмя.

Когато вечно закъсняващият Уол от Скотланд Ярд се появи, Трейси още се смееше. Инспекторът видя как е танцувала смъртта из къщата и в крайна сметка остана доволен, че е пропуснал забавата.

* * *

Рони Глас седеше в изповедалнята на „Света Мария Магдалена“ и беше на предела на силите си. Вече не усещаше почти нищо и имаше едно-единствено желание — толкова силно, че му беше трудно да се бори с него — да напусне изтерзаното си тяло. Саванът му беше служил добре; нямаше причини да се оплаква. Само че Рони беше останал без дъх. Вече не можеше да поддържа живо това неодушевено парче плат.

И все пак трябваше да се изповяда, копнееше да се изповяда.

Да каже на Отца, Сина и Светия дух какви грехове е извършил, за какви грехове е мечтал. И имаше само един начин да го направи: щом отец Руни нямаше да дойде при него, той щеше да отиде при отеца.

Рони отвори вратата на изповедалнята. Църквата беше почти празна. Предположи, че е станало вечер, а кой имаше време да пали свещички, когато трябваше да се готви, да се купува любов, да се живее? Само един гръцки цветар, който се молеше на пътеката между редовете синовете му да бъдат оправдани от съда, видя как саванът върви с клатушкане към вратата на вестиария. Приличаше на някакъв проклет юноша, наметнал през глава мръсен чаршаф. Цветарят ненавиждаше подобни богохулства — заради такива постъпки сега децата му бяха на този хал — и реши да натупа хлапето, за да го научи как да се държи в Божия дом.