Кървави книги том 4

Беше си свалил якето и сега разкопча ризата, която носеше под него, за да й покаже огнестрелната рана. Изстрелян от упор, 38-калибровият куршум беше оставил голяма дупка в гърдите му, кървава и обгорена по краищата. Раната изглеждаше прясна като в момента на смъртта му. Бък я посочи, сякаш й показваше Свещеното сърце на Исус⁷.

⁷ Католически символ на любовта на Исус към хората – пламтящо сърце, обгърнато от трънен венец. – Б. пр.

– Виждаш ли я, скъпа? Ти я направи.

Сейди разгледа дупката с любопитство. Беше белязала Бък завинаги и това май беше единственият траен отпечатък, който му беше оставила от себе си.

– Изневеряваше ми от самото начало, нали? – попита тя.

– Сега не говорим за изневери, а за огнестрелни рани.

– На мен ми се струва, че едното води до другото. Двете неща са свързани.

Бък я изгледа с още по-присвити очи. Десетки непознати жени бяха намирали този поглед за неустоим – беше ги видяла да плачат на погребението му.

– Добре де, изневерявал съм ти. И какво от това?

– Затова те застрелях – отговори равнодушно Сейди.

Нямаше нужда от повече обяснения. Беше казала същото и по време на краткия съдебен процес.

– Поне ми кажи, че съжаляваш – избухна Бък.

Тя се замисли за няколко секунди.

– Не! Не съжалявам.

Отговорът й беше груб, но си беше самата истина. Когато я вързаха за електрическия стол и свещеникът взе да утешава адвоката й, пак не съжаляваше.

– Тогава всичко е безсмислено – заяви Бък. – Дойдохме тук да се помирим, а ти дори не можеш да кажеш, че съжаляваш. Хлопа ти дъската, знаеш ли? Винаги си била такава. Шпионираше ме, слухтеше зад гърба ми...

– Не съм – отговори твърдо Сейди. – Беше очевидно, че си мръсник.

– Мръсник?

– Да, Бък, мръсен прелюбодеец. Винаги си бил такъв. Лъжлив и безскрупулен.

Той я сграбчи.

– Вземи си думите обратно!

– Имаше време, когато ме плашеше, но после си купих оръжие – отговори хладно Сейди.

Бък я отблъсна от себе си.

– Добре, да не кажеш после, че не съм опитал. Исках да видя дали можем да си простим и да забравим, наистина исках. Но ти не си готова на компромиси, нали? – Опипваше раната, докато говореше, и гласът му внезапно омекна. – А можехме да си прекараме добре тук – промърмори той. – Само ти и аз. Можехме да се изчукаме като в доброто старо време, когато ти харесваше.

Тя въздъхна. Прав беше. Имаше времена, когато се чувстваше щастлива и с малкото, което й даваше. Но тези времена бяха отминали.

– Хайде, скъпа. Отпусни се – каза гърлено той, като разкопча докрай ризата си. Кожата на корема му беше гола и гладка като на бебе. – Какво ще кажеш да забравим последните ти думи и да продължим разговора в леглото?

Тя понечи да му отговори, но вратата на седма стая се отвори. Влезе мъжът с добрите очи, придружаван от жена, чието лице й се стори смътно познато.

– Студена вода – обяви Ърл.

Сейди го огледа пак. Не беше виждала по-хубав мъж в цяла Уичита Фолс или поне не се сещаше за такъв. Почти й се прииска отново да е жива.

– Няма ли да се съблечеш? – попита Бък от стаята зад гърба й.

– Минутка, Бък. Цялата нощ е пред нас, за бога.

– Аз съм Лора Мей Кейд – представи се жената с познатото лице, докато оставяше студената вода на масата.

Разбира се, помисли си Сейди, това е малката Лора Мей. Беше пет- или шестгодишна при първото им идване в мотела – чудато мълчаливо дете с дяволит поглед. Изминалите години я бяха превърнали в зряла жена, но особените черти на лицето й се бяха запазили. Сейди се обърна към Бък, който беше седнал на леглото и развързваше обувките си.

– Помниш ли момиченцето? Даде й четвърт долар, за да спре да се мотае около нас?

– Е, и?

– В съседната стая е.

– Нима? – попита той с явно безразличие.

Лора Мей напълни една чаша със студена вода и я занесе на Вирджиния.

– Хубаво е, че сте тук, хора. Обикновено е голяма скука, ако не броим смерчовете...

Гайър кимна на Ърл, който й подаде една петдоларова банкнота. Тя му поблагодари с „Не беше нужно“ и я взе. Да я подкупят да си тръгне обаче, нямаше да е толкова лесно.

– Това време кара хората да се чувстват странно – продължи Лора.

Ърл се досещаше какви ще бъдат следващите й думи. Вече беше чул сбита версия на историята по пътя насам и знаеше, че не е подходяща за Вирджиния, особено в сегашното й състояние.

– Благодаря за водата – намеси се той и я хвана за ръката, за да я изведе от стаята.

– Съпругата ми е изтощена от жегата – каза Джон.

– Трябва да внимавате, госпожо – обърна се Лора към Вирджиния. – Жегата кара хората да вършат откачени неща...

– Какви например? – попита Виктория.

– Не мисля, че искаме... – започна Ърл, но преди да стигне до „да слушаме за това“, Лора отговори небрежно:

– Например убийство.

Вирджиния вдигна очи от чашата, върху която се беше съсредоточила.

– Убийство?

– Чу ли това? – попита гордо Сейди. – Тя помни.

– В същата тази стая – успя да каже Лора, преди Ърл да я избута навън.

– Чакайте – рече припряно Вирджиния след тях. – Ърл! Искам да чуя какво е станало!

– Не искаш – каза й Джон.