Кървави книги том 4

Докато стоеше на покритата площадка пред сградата и се чудеше как ще запази здравия си разум през последните осем седмици на турнето, две фигури слязоха от магистралата и прекосиха паркинга. Той не ги видя, въпреки че вървяха към седма стая и пътят им минаваше през зрителното му поле. Те идваха от пустошта зад офиса на управителя, където бяха паркирали червения си буик през 1955 година, и въпреки че крачеха под проливните струи, дъждът не ги мокреше. Жената – беше с прическа, която е била на мода два пъти през петдесетте, и носеше дрехи от същия период – забави ход, за да разгледа човека, който се взираше така съсредоточено в тополата. Очите му излъчваха доброта, въпреки че се мръщеше. „Навремето бих могла да обичам такъв мъж“, помисли си тя, но нейното време беше отминало отдавна. Съпругът й Бък се обърна с думите „Идваш ли, Сейди?“ и жената го последва по бетонната площадка („Не беше ли дървена миналия път?“) през отворената врата на седма стая.

По гърба на Ърл пробягаха тръпки. „От дългото взиране в дъжда е“, каза си той, после отиде до края на навеса, преброи до три и хукна през паркинга към офиса на управителя.

Сейди Дърнинг изгледа през рамо отдалечаващия се Ърл, сетне погледна отново към Бък. Изминалите години не бяха смекчили негодуванието, което изпитваше към него, не бяха променили лукавите му черти и дразнещия му навик да се смее постоянно. Не го беше харесвала особено на 2 юни 1955, не й се нравеше особено и сега, трийсет години по-късно. В гърдите на Бък Дърнинг туптеше сърце на развратник – нещо, за което баща й винаги я беше предупреждавал. Това само по себе си не беше толкова ужасно, мнозина мъже бяха прелюбодейци. Но поведението му ставаше все по-разпуснато и накрая на Сейди й писна от безкрайните му лъжи. Той усети, че е потисната, макар и да не проумя до последно защо, и реши да повдигне духа й, като я заведе на втори меден месец. Тази феноменална лицемерна постъпка заличи от главата й всякакви остатъчни мисли за търпимост и опрощение. И когато същата вечер преди три десетилетия се регистрираха в мотел „Топола“, Сейди влезе в стаята им, подготвена за нещо повече от любовна нощ. Изчака Бък да си вземе душ и го посрещна на излизане от банята с един „Смит енд Уесън“ 38-и калибър, който проби голяма дупка в гърдите му. После избяга, като захвърли пътьом револвера – знаеше, че полицията ще я преследва, и не се трогна особено, когато я заловиха. Хвърлиха я в окръжния затвор на Карсън в Пенхендъл и след няколко седмици я изправиха на съд. Нито веднъж не отрече убийството, беше преживяла достатъчно лъжи по време на трийсет и осем годишния си живот. Изпратиха я в щатския затвор в Хънтсвил и през един ясен октомврийски ден на следващата година пуснаха през тялото й 2250 волта, които спряха непокаяното й сърце почти веднага. Око за око, зъб за зъб. Сейди беше откърмена с подобни морални уравнения и не съжали, че си отива по законите на същата математика.

Тази вечер двамата с Бък бяха решили да повторят пътуването си отпреди трийсет години, за да се помъчат да открият защо бракът им е завършил с убийство. Това беше шанс, който се даваше на много починали двойки, но малко от тях се възползваха от него. Навярно ги отблъскваше мисълта да преживеят отново катаклизма, довел до смъртта им. Сейди обаче не спираше да се чуди дали всичко е било предопределено, дали някоя нежна дума от страна на Бък или проблясък на истинска любов в тъмните му очи е нямало да спре пръста й и да ги запази живи. Тази нощ щяха да проверят теорията й. Невидими и безшумни, те щяха да пренощуват отново в мотела. И следващите часове щяха да покажат дали убийството е било неизбежно.

Седма стая беше заета, съседната също. Свързващата ги врата зееше и флуоресцентните лампи светеха и в двете. Наемателите не бяха проблем. Сейди беше свикнала отдавна с безплътното си състояние, можеше да се движи незабелязано сред живите. Беше присъствала в безтелесна форма на сватбата на племенницата си, а по-късно и на погребението на баща си; беше стояла до гроба и беше одумвала опечалените с мъртвия старец. За разлика от нея Бък си бе останал непохватен и след смъртта. Надяваше се тази нощ да е по-внимателен. В крайна сметка той също искаше да види резултатите от експеримента.

Докато стояха на прага и оглеждаха стаята, в която се бе разиграл пагубният фарс, Сейди се зачуди дали куршумът е причинил на Бък голяма болка. Трябваше да го попита при първа възможност.

* * *

Предишния път Ърл бе заварил в офиса на управителя млада жена с обикновено, но приятно лице. Сега на мястото й седеше шейсетгодишен мъж с тридневна прошарена брада и петна от пот по ризата. Той вдигна нос от вчерашния брой на „Пампа Дейли Нюз“, който четеше, и го изгледа.

– Да?

– Мога ли да получа малко студена вода? – попита Ърл.

– Лора Мей? – извика дрезгаво мъжът през рамо. – Там ли си?

От вратата зад гърба му долиташе врявата на среднощен филм – изстрели, писъци, рев на избягал звяр.

– Какво има, татко? – чу се сред какофонията отговорът на Лора Мей.