Кървави книги том 4

– Стаи седма и осма – обяви задъхано той, от челото и носа му капеше дъждовна вода. – Взех ключ и за свързващата ги врата.

– Браво – каза Гайър.

– Само те бяха свободни. Ще отидем с колата. Стаите са в другата постройка.

* * *

Интериорът на двете стаи беше химн на баналността. Бяха нощували в хиляди килии като тази, идентични до противните оранжеви кувертюри и избелелите репродукции на Гранд Каньон върху бледозелените стени. Джон не обръщаше внимание на обстановката, но за очите на Вирджиния тези помещения бяха като умален модел на Чистилището. Бездушни затвори, в които никога нищо не се случваше. И настоящите стаи изглеждаха досущ като предишните, но тази вечер имаше нещо различно в самата Вирджиния.

Не беше заради приказките за смерчове. Тя гледаше как Ърл пренася багажа им и се чувстваше странно дистанцирана от себе си, сякаш наблюдваше събитията през воал, по-плътен и от завесата на топлия дъжд. Беше почти като да ходи насън. Когато Джон й каза тихо кое ще бъде нейното легло, Вирджиния легна на него и се помъчи да заспи, за да прогони странното чувство. Оказа се по-трудно, отколкото предполагаше. В една от съседните стаи работеше телевизор и вечерният филм, който излъчваха, се чуваше съвсем ясно през тънките като картон стени.

– Добре ли си?

Вирджиния отвори очи. Ърл, грижовен както винаги, се беше надвесил над нея. Изглеждаше толкова изтощен, колкото тя се чувстваше. Лицето му, силно загоряло от многобройните проповеди под открито небе, беше придобило нездрав жълтеникав оттенък. Стори й се напълнял, но допълнителните килограми подхождаха на грубите му едри черти.

– Да, благодаря. Май съм жадна.

– Ще ти донеса нещо за пиене. Сигурно имат автомат за кока-кола.

Вирджиния кимна и погледите им се срещнаха. В думите й се криеше подтекст, който проповедникът – в момента Джон седеше на масата и си водеше бележки за утрешната реч – не би могъл да разбере. Докато обикаляха от град на град, Ърл я снабдяваше с хапчета. Нищо скандално, просто транквиланти, с които да успокоява все по-изопнатите си нерви. Но Гайър си имаше принципи, не одобряваше лекарствата, грима и бижутата. Веднъж я хвана случайно да пие хапчета и вдигна страшен скандал. Тогава Ърл пое гнева му върху себе си, заради което Вирджиния му беше дълбоко признателна. И въпреки че Джон му забрани да й дава успокоителни, той продължи да го прави. Вината им беше съвместна тайна, от която изпитваха смътно задоволство. Сега тя го изгледа съзаклятнически и видя в погледа му разбиране.

– Никаква кока-кола – отсече Гайър.

– Помислих, че можем да направим изключение...

– Изключение? – повтори проповедникът и в гласа му се прокраднаха стоманени нотки. Готвеше се да дръпне тирада и Ърл прокле глупавия си език. – Бог не ни казва как да живеем, за да нарушаваме заповедите му с изключения, Ърл. Знаеш отлично това.

В момента Ърл не даваше пет пари какво казва или прави Бог. Интересуваше го само Вирджиния. Знаеше, че е силна въпреки южняшката си вежливост и крехката си външност; достатъчно силна, за да ги извежда от малките кризи по време на турнето, когато Господ не успяваше да им помогне лично. Но никой не разполага с неизчерпаем запас от сили и Ърл усещаше, че тя е на път да рухне. Даваше толкова много на съпруга си: любовта и възхищението си, енергията и ентусиазма си. За пореден път през последните седмици той си помисли, че Вирджиния заслужава нещо повече от мъжа на амвона.

– Може би малко студена вода? – попита тя.

Под сиво-сините й очи имаше тъмни сенки. Не беше хубавица по съвременните стандарти. Чертите й бяха прекалено правилни и аристократични, но умората им придаваше допълнителен чар.

– Студена вода? Ей сега – каза Ърл, като се насили да говори весело. После се запъти към вратата.

– Защо не позвъниш на рецепцията и не помолиш някой да донесе? – спря го Джон. – Искам да обсъдим маршрута за следващата седмица.

– Не е проблем наистина – рече Ърл. – Така или иначе трябва да се обадя в Пампа, за да кажа, че ще закъснеем. – И излезе в коридора, преди Гайър да е възразил.

Търсеше си извинение да остане насаме със себе си. Отношенията между Вирджиния и Джон се влошаваха с всеки изминал ден и гледката не беше приятна. Той спря да погледа дъжда. Канадската топола по средата на паркинга беше свела плешивата си глава под яростта на потопа. Ърл разбираше отлично как се чувства дървото.