Кървави книги том 4

Връвта внезапно стана гореща и Карни я изплю на земята. Последният й затворник се материализира. Приличаше на уродливо бебе – имаше атрофирали крайници и несъразмерно голяма глава, а плътта на хилавото му тяло беше толкова бледа, че изглеждаше прозрачна. Новороденото размаха рахитичните си ръчички в напразен опит да се изправи и Поуп пристъпи към него, нетърпелив да клъцне незащитеното му гърло. Карни потръпна от отвращение – нямаше представа какво ще освободи третият възел, но определено не беше очаквал подобно недоносче.

И тогава то проговори. Гласът му не звучеше като хленча на новородено; беше глас на възрастен, макар и да излизаше от устата на бебе.

– При мен! – извика съществото. – Бързо!

Поуп се наведе да убие детето, но дворът се изпълни с вонята на тиня и от сенките изкочи една бодлива фигура с къси крайници, която се плъзна по корем към него. Старецът отстъпи назад и земноводното създание – деформирано и недооформено като хуманоидния си брат – се уви около странното бебе. Карни реши, че новороденото ще бъде погълнато от рептилията, но то вдигна бледите си крайници и прегърна радостно звяра. Тогава се появи и звярът от втория възел. Като издаваше звуци на задоволство, той взе хилавото бебе в големите си ръце и нечестивото семейство най-после се събра – рептилия, маймуна и дете.

Но семейната сбирка не беше приключила. Щом трите същества се събраха, телата им започнаха да се разплитат, сякаш бяха направени от нишки пластилин. И докато старите им форми се разпадаха, нишките се преплитаха в нова конфигурация. Пред очите на Карни се образуваше четвърти възел, по-сложен от всички предишни. Една нова и навярно нерешима загадка. И за разлика от старите, които, изглежда, бяха недовършени и недооформени, тази щеше да е напълно завършена. Но какво се образуваше? Какво?

Докато плетеницата от нерви и мускули се гърчеше, за да заеме финалната си форма, Поуп реши да действа. Той се хвърли напред с изкривено от ярост лице и заби ножа в сърцевината на блестящия възел. Но атаката му беше закъсняла. От плетеницата изкочи един светещ крайник и го сграбчи за китката. Палтото се запали и плътта на стареца започна да гори. Той изпищя и изпусна оръжието. Крайникът се прибра и освободеният Поуп залитна назад, като тръскаше димящата си ръка. Изглеждаше съвсем обезумял и не спираше да клати нещастно глава. После очите му попаднаха на Карни и в тях отново проблесна лукавство. Той хвана момчето за ранената ръка и го придърпа да се изправи. Карни закрещя от болка, но скитникът пренебрегна крясъците му и навлезе в лабиринта от коли, като го влачеше със себе си.

– Той няма да ме нарани – мърмореше си Поуп. – Не и докато си с мен. Винаги е имал слабост към децата. Само да взема книгата... и се махаме.

Карни не знаеше жив ли е, или умрял. Вече нямаше сили да се бори със стареца. Затова се остави да го влачат и блъскат напред, като през половината време пълзеше, докато не стигнаха до крайната цел на Поуп – лека кола, погребана под купчина ръждясали превозни средства. Колата нямаше гуми. Един храст беше прораснал през шасито и заемаше седалката на шофьора. Скитникът отвори задната врата, като си мърмореше доволно, после се напъха вътре и остави Карни да се отпусне уморено върху бронята. Младежът беше на път да припадне и копнееше това да се случи. Но Поуп не беше приключил с него. Той извади една малка книга от нишата под пътническата седалка и му прошепна:

– А сега да вървим. Чака ни работа.

Карни изстена, когато го блъснаха отново напред.

– Затваряй си устата – нареди старецът и го стисна. – Брат ми ще ни чуе.

– Брат? – изломоти младежът, като се мъчеше да проумее чутото.

– Беше омагьосан, докато ти не...

– Зверове – промърмори Карни и в съзнанието му нахлуха образите на рептилии и маймуни.

– Човек – каза Поуп. – Еволюцията е възелът, момче.

– Човек – повтори Карни и в същия момент смъдящите му очи зърнаха една блестяща фигура върху колата зад гърба на неговия мъчител. Да, беше човешка. Още влажна от прераждането и покрита с наследствени рани, но несъмнено човешка. Старецът видя как се промени изражението му и го сграбчи. Смяташе да използва тялото на момчето като щит, но брат му го изпревари. Прероденият човек се протегна от покрива на колата и стисна Поуп за тънкия врат. Старецът изпищя, отскубна се от ръката и хукна да бяга, а другият се втурна след него и двамата се изгубиха в лабиринта.

После в далечината се разнесоха молби и увещания, които внезапно преминаха в писък – писък, какъвто Карни се надяваше да не чува повече през живота си. И настъпи тишина. Слава богу, братът не се върна – колкото и да беше любопитен, Карни не държеше да го вижда пак.