Кървави книги том 4

Той седеше с изправен гръб както винаги, а в скута му лежеше оръфаната измачкана Библия, която използваше от години. Знаеше пасажите, които четеше, наизуст. Цитираше ги достатъчно често, при това така разпалено и убедено, сякаш думите бяха негови, а не на апостол Павел. Тази комбинация от страст и увереност рано или късно щеше да превърне Джон Гайър в най-прочутия странстващ проповедник в Америка, Вирджиния изобщо не се съмняваше в това. По време на изтощителните трескави седмици на турнето в три щата съпругът й бе демонстрирал изумителна самоувереност и зрелост. Посланието му не беше изгубило силата си с този новооткрит професионализъм – проповядваше същата смесица от проклятие и спасение, но вече имаше пълен контрол над дарбите си. Във всеки град – първо в Оклахома и Ню Мексико, а сега в Тексас – вярващите се бяха събирали със стотици и дори с хиляди, нетърпеливи да се завърнат в Божието царство. Сигурно вече се събираха и в намиращата се на петдесет и шест километра оттук Пампа, решени въпреки дъжда да не изпускат от поглед трибуната, когато евангелистът пристигне. Щяха да са там с децата си, със спестяванията си и – не на последно място – с желанието да получат опрощение.

Но опрощението оставаше за утре. Първо трябваше да се доберат до Пампа, а дъждът се засилваше. Ърл беше спрял да пее със започването на бурята и се беше съсредоточил изцяло върху шосето отпред. Понякога въздишаше и се протягаше. Вирджиния реши да не обръща внимание на шофирането му, но когато пороят премина в потоп, тревогата й нарасна. Тя се наведе напред и започна да се взира в предното стъкло за движещи се срещу тях автомобили. В подобни условия често стават касатрофи – комбинация от лошо време и уморен шофьор, който няма търпение да измине последните трийсет километра. Джон усети безпокойството й.

– Бог е с нас – рече той, без да вдига поглед от ситния текст по страниците, въпреки че вече беше прекалено тъмно, за да е четлив.

– Нощта е лоша, Джон – рече тя. – Може би не трябва да се опитваме да стигнем чак до Пампа. Ърл сигурно е уморен.

– Добре съм – обади се Ърл. – Вече сме близо.

– Уморен си – повтори Вирджиния. – Всички сме уморени.

– Добре, тогава да си намерим мотел – предложи Гайър. – Ти какво ще кажеш, Ърл?

Шофьорът сви широките си рамене.

– Както кажеш, шефе – предаде се набързо той.

Гайър се обърна към жена си и я потупа успокоително по ръката.

– Ще си намерим мотел. Ърл ще се обади в Пампа и ще ги предупреди, че ще пристигнем сутринта. Доволна ли си?

Вирджиния се усмихна, но той вече не гледаше към нея.

– Мисля, че следващият град по магистралата е Уайт Диър – каза й Ърл. – Може би там ще има мотел.

* * *

Оказа се, че мотел „Топола“ се намира на няма и километър западно от Уайт Диър – две ниски постройки насред пустошта южно от магистрала 60, между които стърчеше една мъртва или умираща канадска топола. На паркинга вече бяха паркирани няколко коли и повечето стаи светеха, навярно приютили други бегълци от бурята. Ърл спря възможно най-близо до офиса на управителя, после изтича под шибащите струи да провери дали има свободни места. Сега, когато двигателят беше изключен, шумът от дъжда по покрива на понтиака беше по-потискащ от всякога.

– Надявам се да има места – рече Вирджиния, като гледаше размазаната неонова табела през мокрия прозорец. Гайър не отговори. Дъждът плющеше над главите им. – Кажи нещо, Джон.

– Какво?

Тя поклати глава.

– Няма значение. – По влажното й чело бяха полепнали кичури коса; въпреки че валеше, въздухът бе все така горещ. – Мразя дъжда.

– Няма да вали цяла нощ – отговори Гайър, като прекара ръка през гъстата си сива коса. Това беше жест, който той използваше на трибуната като препинателен знак: пауза между две важни твърдения. Вирджиния познаваше добре ораторските му прийоми, както словесните, така и физическите. Понякога си мислеше, че знае абсолютно всичко за него; че вече няма какво да й каже, което тя да копнее да чуе. Но чувството сигурно бе взаимно. Бракът им отдавна беше брак само на думи. И тази нощ като всяка друга по време на турнето те щяха да легнат в отделни легла; той щеше да заспи бързо и дълбоко, а тя щеше да изпие скришом една-две таблетки, за да получи жадувания покой.

Сънят, обичаше да казва Джон, е време за общуване с Господ. Той вярваше в ползата от сънищата, въпреки че не споделяше какво вижда в тях. Рано или късно щеше да разкрие величието на виденията си, Вирджиния не се съмняваше в това. Но междувременно продължаваше да спи сам и да си мълчи по въроса, а тя трябваше да прикрива тъгата си. Нямаше да й е трудно да излее горчивината си, но се бореше с изкушението. Съдбата на Джон беше предопределена от Бог и беше подчинена на изискванията Му. Може и да се отнасяше сурово към нея, но към себе си се отнасяше още по-сурово; водеше живот, който би съсипал един по-слаб мъж, и същевременно се наказваше и за най-дребната проява на слабост.

Ърл най-сетне излезе от офиса и се върна тичешком в колата. Носеше три ключа.