Кървави книги том 4

Тя вдигна очи към него и плъзна бавно ръка по панталона му.

– Радвам се, че гледката ти харесва.

* * *

– Сейди? Ще дойдеш ли най-сетне в леглото?

– Момент, оправям си косата.

– Стига вече. Зарежи я и идвай.

– След минутка.

– По дяволите!

– Закъде си се разбързал, Бък? Да не би да имаш по-важна работа?

Тя погледна отражението му в огледалото. Бък направи кисела физиономия.

– Май ти се струва много забавно.

– Кое?

– Всичко, което се случи. Моето убийство. Изпържването ти на стола. Изпитваш някакво перверзно удоволствие от станалото.

Сейди се замисли за момент. Досега Бък не беше проявявал желание да поговорят сериозно. За пръв път повдигаше темата, затова реши, че заслужава да му каже истината.

– Да – потвърди тя, когато беше сигурна в отговора. – Мисля, че в известен смисъл наистина ми доставя удоволствие.

– Знаех си!

– Не викай – скастри го Сейди, – ще ни чуе.

– Тя излезе навън, вече не е в стаята. А ти не сменяй темата. – Той се завъртя и седна на ръба на леглото.

„Раната определено изглежда болезнена“, помисли си Сейди.

– Много ли болеше? – попита тя, като се обърна с лице към него.

– Шегуваш ли се? – Бък й показа дупката. – Не е ли очевидно?

– Мислех, че ще стане бързо. Не съм искала да страдаш.

– Не си ли?

– Не съм, разбира се. Някога те обичах, Бък, наистина. Не видя ли какво заглавие се появи на следващия ден във вестника?

– Не, бях твърде зает да съм мъртъв.

– „Мотел се превръща в кланица на любовта“. Имаше снимки на стаята, виждаше се кръвта по пода и как те изнасят, покрит с чаршаф.

– Най-славният ми момент – каза кисело Бък. – Поне да ми бяха показали лицето.

– Никога няма да го забравя. „Кланица на любовта!“ Звучи романтично, нали? – Той изсумтя отвратено, но Сейди се престори, че не чу. – Знаеш ли, че получих триста предложения за брак, докато чаках да ме сложат на стола?

– Без майтап? А не те ли посетиха в затвора? Не дойдоха ли да те опънат, за да разсеят мислите ти от Големия ден?

– Не – отговори хладно тя.

– Можеше да се позабавляваш. На твое място щях.

– Не се съмнявам.

– Става ми само при мисълта. Няма ли да го яхнеш, докато е твърд?

– Дойдохме тук, за да поговорим.

– Нали поговорихме, за бога! Не ми се приказва повече. Ела тук, обеща ми. – Той потърка корема си и се ухили мръснишки. – Извинявам се за кръвта и всичко останало, ама не е по моя вина.

Тя тръгна към него.

– Крайно време беше да се вразумиш.

Докато Сейди Дърнинг вървеше към леглото, Вирджиния се прибра в стаята си, поосвежена от дъждовния въздух. Хапчетата, които беше взела, вече действаха върху нервната й система. В банята Джон продължаваше да се моли, гласът му ту се извисяваше, ту спадаше до шепот. Тя се приближи до масата и погледна бележките на съпруга си, но не успя да фокусира ситните думи. Взе страниците и ги загледа съсредоточено. В съседната стая някой изстена. Вирджиния се вцепени. Стенанието се повтори, този път по-силно. Листовете в ръцете й затрепериха. Понечи да ги остави на масата, но някой изохка пак и тя ги изпусна.

– Стой мирно, по дяволите... – каза гласът.

Вирджиния чу думите съвсем ясно, макар и да не разбра смисъла им. Последваха още стонове. Тя пристъпи към междинната врата и треперенето, започнало в ръцете й, обхвана цялото й тяло.

– Ще спреш ли да се дърпаш? – обади се отново гласът; звучеше ядосано.

Вирджиния надникна предпазливо в осма стая, като се подпря на рамката на вратата. На леглото имаше сянка. Тя се гърчеше и извиваше, сякаш се опитваше да се самопогълне. Вирджиния се вцепени и едва сподави писъка си, когато сянката проговори. Този път прозвучаха два гласа, не един. Проговориха едновременно и в паниката си тя не успя да схване почти нищо от казаното. Въпреки това не можеше да откъсне очи от гледката. Продължи да се взира в променящата се форма, като се опитваше да проумее какво вижда. Думите станаха по-ясни, а с тях и случващото се в леглото. Единият глас беше женски и протестираше. Щом осъзна това, Вирджиния различи и тялото на говорещата – мъчеше се да се освободи от легнал върху нея мъж, който се бореше да удържи размаханите й ръце. В крайна сметка първоначалното й впечатление от сцената не беше далеч от истината – наблюдаваше един особен вид консумация.

Сейди вдигна очи към лицето на Бък. Противната му усмивка се беше завърнала и при вида й й се прииска пак да го застреля. Ето за какво беше дошъл тази вечер. Не за разговор за провалените им мечти, а за да я унижи така, както я бе унижавал безброй пъти в миналото: да шепне мръсотии в ухото й, докато я притиска към чаршафа. Удоволствието, което му доставяше страданието й, я накара да кипне.

– Пусни ме! – извика тя по-силно, отколкото възнамеряваше.

– Пусни я – повтори като ехо Вирджиния от вратата.

– Охо, имаме си публика – ухили се Бък, доволен от ужасеното й изражение.

Сейди се възползва от разсейването му. Издърпа едната си ръка от пръстите му и го блъсна силно. Той падна от тясното легло с изненадан вик. Сейди се изправи и погледна към пребледнялата жена на прага. Колко ясно можеше да ги вижда и чува? Беше ли ги разпознала?

Бък се покатери отново на леглото.