Кървави книги том 4

– Хайде де, това е просто онази лудата.

– Не се доближавай до мен – предупреди го Сейди.

– Не можеш да ме нараниш повече, жено. Вече съм мъртъв, забрави ли?

По време на борбата раната на гърдите му беше прокървила. Имаше кръв по цялото му тяло, по нейното също. Тя отстъпи към вратата. Не беше останало нищо за спасяване. Шансът да се сдобрят, пък бил той и малък, се беше превърнал в кървав фарс. Нямаше как да оправи тази жалка бъркотия, трябваше да се махне оттук и да остави Вирджиния да се чуди какво е видяла, преди ситуацията да се е влошила за всички.

– Къде отиваш? – попита Бък.

– Навън. Далеч от теб. Одеве казах, че те обичам, нали? Е... може и да съм. Но вече ми мина.

– Кучка!

– Сбогом, Бък. Приятна вечност.

– Безполезна кучка!

Тя не отговори на обидата. Просто мина през вратата и се изгуби в нощта.

Вирджиния видя как сянката излезе през затворената врата и се вкопчи с побелели от напрежение юмруци в жалките останки от разума си. Трябваше да изгони час по-скоро тези видения, иначе щеше да полудее. Обърна гръб на осма стая. Нуждаеше се от още успокоителни. Грабна чантата си с треперещи пръсти, но я изпусна и съдържанието й се разсипа по пода. Едно шишенце, което не беше затворила добре, се отвори. По мръсния килим се пръснаха разноцветни таблетки във всички посоки. Тя клекна да ги събере. Очите й се замъглиха от сълзи. Намери пипнешком няколко хапчета и ги натъпка в устата си, като се помъчи да ги преглътне на сухо. Барабаненето на дъжда по покрива се усили в главата й, а към него се добави и трясъкът на гръмотевица.

А после – гласът на Джон.

– Какво правиш, Вирджиния?

Тя се обърна с разплакани очи и пълна с транквиланти шепа, поднесена към устата й. Беше забравила напълно за съпруга си. Сенките, дъждът и гласовете го бяха изтласкали от мислите й. Вирджиния пусна хапчетата обратно на пода. Краката й трепереха и нямаше сили да стане.

– Аз... аз... чух пак гласовете.

Джон гледаше разсипаните по килима таблетки. Престъплението й беше очевидно. Нямаше смисъл да отрича, само щеше да го вбеси още повече.

– Не си ли научи урока, жено?

Вирджиния замълча. Следващите му думи се изгубиха в тътена на нова гръмотевица и той ги повтори по-високо.

– Откъде взе таблетките?

Тя поклати слабо глава.

– Пак от Ърл, нали? От кой друг.

– Не – промърмори Вирджиния.

– Не ме лъжи! – изрева Джон, за да надвика бурята. – Господ чува лъжите ти, както ги чувам и аз. Той те съди, Вирджиния! Съди те.

– Остави ме на мира – примоли му се тя.

– Не спираш да се тровиш.

– Нуждая се от тях, Джон. Наистина се нуждая.

Нямаше сили да спори с него, така или иначе щеше да й вземе хапчетата. Имаше ли смисъл изобщо да протестира? Знаеше, че ще стане неговото. По-добре да отстъпи и да си спести излишните страдания.

– Виж се, виж как се въргаляш по пода.

– Не ме нападай, Джон. Ти печелиш. Вземи хапчетата. Хайде! Вземи ги!

Гайър изглеждаше разочарован от бързата й капитулация – като актьор, който не е успял да изиграе любимата си сцена, защото завесите са били спуснати преждевременно. Все пак се възползва от поканата. Изсипа остатъка от съдържанието на чантата й върху леглото и събра шишенцата.

– Това ли е всичко?

– Да.

– Няма да ме заблудиш, Вирджиния.

– Това е всичко! – изкрещя тя. После добави по-тихо: – Кълна се... няма повече хапчета.

– Ърл ще съжалява, обещавам ти. Само подхранва твоята слабост...

– Не!

– ...и твоя страх. Този човек е слуга на Дявола.

– Глупости! – възропта Вирджиния, като се изненада сама от пламенността си. – Аз го помолих да ми ги даде. – Тя се изправи с известно усилие. – Аз не ти се подчиних, не той.

Джон поклати глава.

– Не, Вирджиния. Няма да го спасиш. Не и този път. Той винаги е бил против мен, сега го виждам. Опитва се да съсипе турнето ми чрез теб. Вече всичко ми е ясно. О, да.

Гайър се завъртя внезапно и запрати шишенцата през отворената врата в мрака на дъждовната нощ. Вирджиния проследи изчезването им със свито сърце. Беше на път да изгуби и малкото си останал здрав разум – с този барабанещ по черепа дъжд и витаещо във въздуха убийство няма как да не се побъркаш, нали? – а проклетият глупак беше изхвърлил последната й опорна точка. Той се обърна отново към нея с оголени зъби.

– Колко пъти да ти повтарям едно и също?

Явно нямаше да се откаже от любимата си сцена.

– Не те слушам! – Тя запуши уши, но продължи да чува дъжда. – Не искам да слушам!

– Аз съм търпелив, Вирджиния. Господ ще те съди, когато му дойде времето. А сега кажи къде е Ърл.

Тя поклати глава. Прогърмя отново, но не знаеше дали трясъкът е истински, или си го въобразява.

– Къде е? – изрева Джон. – Да търси още нечестиви хапчета?

– Не! Нямам представа къде е.

– Моли се, жено. Падни на колене и благодари на Бог, че съм тук да те пазя от Сатаната.