Кървави книги том 4

От стаята с телевизора се чу гласът на баща й, питаше какво става. Нещо падна и се счупи – чиния от бюфета или чашата, която беше в скута му. „Дано не се опита да спре проповедника“, помоли се тя наум. Гайър щеше да го разпердушини, без да му мигне окото. Лора се върна при леглото, за да потърси дрехите си. Бяха пръснати под завивките и безпокойството й растеше с всяка изгубена в ровене секунда. Метна възглавниците настрани. Едната се приземи върху тоалетката и още грижливо подредени експонати изпопадаха на земята. Тъкмо обуваше гащичките си, когато баща й изникна на вратата. При вида на голотата й зачервеното му от алкохола лице потъмня още повече.

– Какви ги вършиш, Лора Мей?

– Няма значение, татко. Няма време за обяснения.

– Но там има едни мъже...

– Знам, знам. Искам да повикаш шерифа на Пенхендъл. Разбра ли?

– Какво става?

– Не е важно. Просто се обади на Алвин и побързай, иначе ръцете ни ще се изцапат с още едно убийство.

Думата убийство отрезви Милтън Кейд и го накара да се раздвижи. Той излезе от стаята, като остави дъщеря си да се облича. Лора Мей знаеше, че в нощ като тази на Алвин Бейкър и помощника му ще им трябва доста време, за да пристигнат. Само Бог знаеше какво може да стори междувременно побеснелият проповедник.

Застанала на вратата, Сейди гледаше как жената навлича дрехите си. Лора Мей изглеждаше доста невзрачно за нейното критично око, светлата й кожа я правеше бледа и нематериална въпреки пищните й форми. „Но коя си ти, че да съдиш бледността й? – помисли си тя. – Виж се.“ И за пръв път, откакто бе умряла преди трийсет години, изпита носталгия по материалното си тяло. Отчасти защото завиждаше на Лора за блаженството, което бе изживяла с Ърл, и отчасти защото копнееше да вземе участие в драмата, която се разиграваше около нея.

Докато Милтън Кейд говореше развълнувано по телефона в кухнята и убеждаваше хората в Пенхендъл да дойдат, Лора Мей, вече напълно облечена, отключи долното чекмедже на тоалетката и извади нещо. Сейди надникна над рамото й и щом видя познатия револвер, скалпът й настръхна. Значи Лора е намерила оръжието – бледото шестгодишно момиче, което тичаше нагоре-надолу по алеята през онази нощ преди трийсет години, като си играеше самичко и пееше в горещия неподвижен въздух.

Сейди изпита задоволство при вида на револвера. „Може би – помисли си тя – съм оставила някаква следа в бъдещето. Може би съм нещо повече от заглавие в жълт вестник и смътен спомен в старчески глави.“ И проследи с подновен интерес действията на Лора, която нахлузи обувки и се запъти към бушуващата буря.

* * *

Вирджиния седеше безпомощно до стената на седма стая и наблюдаваше сенчестата фигура, облегната на рамката на вратата. Беше спряла да се бори с въображаемия мъж, въпреки че никога през четиресетгодишния си живот не беше получава по-развратни предложения. Той се беше приближавал отново и отново към нея, като бе притискал студеното си тяло в нейното, мъчейки се да я целуне с ледената си уста. Беше направил три опита да я обладае насила, шепнейки в ухото й греховни слова. Сега охраняваше вратата и навярно се готвеше за ново нападение. Вирджиния виждаше достатъчно ясно поражението и срама, изписани на лицето му. Гледаше я така, сякаш обмисляше дали да не я убие.

През шума на бурята отвън долетяха гневни гласове – бяха на съпруга й и на Ърл, които спореха за нещо. Не разбра за какво, но се караха ожесточено. Тя се надигна, за да ги чува по-добре. Сянката на вратата я изгледа заплашително.

– Не успя да ме изнасилиш – каза й Вирджиния.

Халюцинацията не отговори.

– Ти си просто един сън и се провали.

Привидението се изплези, като размърда бледия си език. Вирджиния се зачуди защо продължава да го вижда. Сигурно ефектът на хапчетата не беше преминал. Няма значение; беше оставила най-лошото зад гърба си. Рано или късно мъжът щеше да изчезне. Не беше успял да я изнасили, така че нямаше власт над нея.

Тя тръгна към вратата; вече не се страхуваше. Призракът изправи рамене.

– Къде отиваш?

– Навън. Смятам да помогна на Ърл.

– Не! Не съм приключил с теб.

– Ти си просто един фантом – сряза го тя. – Не можеш да ме спреш.

Бък се ухили зловещо.

– Грешиш, Вирджиния. – Нямаше смисъл да я заблуждава повече, беше му омръзнало от преструвки. Вече подозираше, че не е успял да я изчука именно защото беше спряла да се бори с него, убедена, че е безобиден кошмар. – Аз не съм халюцинация, жено, аз съм Бък Дърнинг.

Тя изгледа намръщено потрепващата фигура. Нов трик ли й играеше съзнанието й?

– Преди трийсет години ме застреляха в същата тази стая. Точно там, където си застанала, ако трябва да съм точен.

Вирджиния погледна инстинктивно в краката си, сякаш очакваше да види кървави петна по килима.