Кървави книги том 4

– Искам да се покажеш на съпруга ми. Искам да му покажеш, че греши.

– Бедният Джон. Едва ли изгаря от желание да ме види.

– Мисли ме за луда.

– Лудостта може да бъде полезна – усмихна се самодоволно Бък. – Щяха да спасят Сейди от Стария електричко, като пледират, че е невменяема. Но тя е прекалено честна и не спря да повтаря: „Исках да умре, затова го застрелях“. Никога не е била разумна. Докато ти... ти знаеш отлично какво да сториш.

Силуетът се раздвижи. Вирджиния не беше съвсем сигурна какво прави, но при всички положения беше нещо греховно.

– Ела и го вземи, Вирджиния – подкани я мъжът. – Готов е и те очаква.

Тя извади револвера, който криеше зад гърба си и го насочи към него.

– Някой друг път.

– Не можеш да ме нараниш с това. Вече съм мъртъв, забрави ли?

– Ти ме нарани. Защо пък аз да не мога?

Бък поклати безплътната си глава и се изсмя тихо. Отвън долетя воят на полицейски сирени.

– Явно не схващаш. Брей че шумно стана! По-добре да се захващаме за работа, докато някой не ни е прекъснал.

– Предупреждавам те, това е оръжието на Сейди...

– Няма да ме нараниш – промърмори Бък. – Знам ви вас жените. Говорите едно, а имате предвид друго. – И пристъпи към нея със смях.

– Недей – предупреди го тя.

Той направи още една крачка и Вриджиния дръпна спусъка. Миг преди да чуе изстрела и да усети как револверът подскача в ръката й, тя видя Джон да влиза през вратата. Дали е стоял на площадката през цялото време, или идваше от бурята, за да рецитира Откровението на грешната си съпруга? Така и не разбра. Куршумът прониза Бък, отвори нова дупка в призрачното му тяло и се устреми към евангелиста. Улучи изненадания Джон в гърлото и изпръска ризата му с кръв. Мъгливата фигура на Бък изчезна и седма стая внезапно опустя – останаха само Вирджиния, умиращият проповедник и шумът на дъжда.

Джон Гайър изгледа намръщено жена си. Понечи да облегне натежалото си тяло на касата на вратата, но се срути като статуя – падна по гръб на площадката, а лицето му остана да се мокри под дъждовните струи. Само че дъждът не успя да отмие кръвта. Тя продължи да шурти... и още бликаше жизнерадостно, когато Алвин Бейкър и помощникът му дотичаха с извадени оръжия.

* * *

„Сега Джон никога няма да узнае“, помисли си Вирджиния. Колко жалко. Никога нямаше да признае глупостта си и да се разкае за презрителното си отношение. Не и от тази страна на гроба. Беше се измъкнал, проклетникът му с проклетник, беше я зарязал с димящ револвер в ръката и един бог знаеше каква цена й предстои да плаща за убийството му.

– Хвърлете оръжието и излезте с вдигнати ръце! – заповяда груб и суров глас от площадката.

Тя не отговори.

– Чувате ли? Говори шериф Бейкър. Мястото е обградено и ще ви убием, ако не излезете навън.

Вирджиния седна на леглото и претегли мислено алтернативите. Нямаше да я екзекутират като Сейди, но щяха да я хвърлят за дълго в затвора, а на нея й беше омръзнало от режими. Дори и да не беше луда в момента, лишаването от свобода щеше да я побърка. „По-добре да приключа всичко тук“, реши тя. Сложи дулото на револвера под брадичката си и го наклони, за да е сигурна, че изстрелът ще отнесе върха на черепа й.

– Мъдро ли е това? – попита Сейди, докато пръстът й се свиваше около спусъка.

– Ще ме затворят – отговори Вирджиния. – Няма да го понеса.

– Така е. Ще те хвърлят зад решетките. Но няма да е за дълго.

– Шегуваш ли се? Току-що застрелях хладнокръвно съпруга си.

– Не беше нарочно – каза весело Сейди. – Искаше да уцелиш Бък.

– Дали? Не съм убедена.

– Ще пледираш за невменяемост, както трябваше и аз да направя. Просто измисли възможно най-смахнатата история и се придържай към нея.

Вирджиния поклати глава; никога не я беше бивало да лъже.

– И когато те освободят – продължи Сейди, – ще бъдеш известна. Каква по-добра причина от това да живееш?

Вирджиния не беше мислила по този въпрос. На лицето й изплува призрачна усмивка. Шерифът повтори заповедта си – искаше да хвърли оръжието през вратата и да излезе с вдигнати ръце.

– Имате десет секунди – рече Бейкър. – Само десет.

– Няма да понеса унижението – промърмори Вирджиния. – Не мога.

Сейди сви рамене.

– Жалко. Дъждът намалява. Има луна.

– Луна? Наистина?

Шерифът започна да брои.

– Трябва да решиш – каза Сейди. – Иначе ще те застрелят при първа възможност, при това с радост.

Бейкър беше стигнал до осем. Вирджиния се изправи.

– Излизам – извика му тя през вратата.

Той спря да брои. Вирджиния хвърли револвера в калта пред площадката.

– Браво – каза Сейди. – Гордея се с теб.

– Не мога да изляза сама.

– Няма да си сама.

Паркингът беше пълен с хора: Ърл и Лора Мей, Милтън Кейд, Дуейн и приятелката му, шерифа и неговия заместник, различни гости на мотела. Те стояха смълчани и гледаха Вирджиния Гайър със смесица от удивление и страхопочитание.

– Вдигнете ръце, искам да ги виждам! – нареди Бейкър и тя се подчини.

– Виж – рече Сейди и посочи нагоре.

Луната беше там, голяма и бяла.

– Защо го убихте? – попита приятелката на Дуейн.

– Дяволът ме накара – отговори Вирджиния и се усмихна налудничаво, без да откъсва очи от луната.