Кървави книги том 4

– Тази вечер със Сейди се върнахме тук – продължи призракът, – за да прекараме още една нощ в Кланицата на любовта. Знаеш ли, че така наричат мястото сега? Хора от цялата страна идват, само и само да видят къде Сейди Дърнинг е застреляла съпруга си. Извратена работа, нали? Интересува ги убийството, а не любовта... А мен винаги ме е вълнувала любовта. Тя е и единственото, в което наистина ме бива.

– Ти ме излъга. Възползва се от мен.

– Не съм приключил – обеща й Бък. – Още нищо не си видяла.

Той се втурна към нея, като напусна поста си пред вратата, но този път Вирджиния го очакваше. Щом я докосна и придоби отново плътност, тя замахна да го удари. Бък се отдръпна и тя се стрелна покрай него. Разпуснатата й коса влезе в очите й, но не спря устрема й към свободата. Една призрачна ръка я сграбчи за китката, но хватката й беше слаба и я изпусна.

– Ще те чакам – извика Бък, когато Вирджиния изскочи със залитане на площадката и се изгуби в бурята. – Чуваш ли ме, кучко? Ще те чакам!

Нямаше да се унижи да я преследва. Рано или късно тя щеше да се върне, нали? И тогава, невидим за всички останали, той щеше да си получи своето. Ако жената кажеше на спътниците си какво е видяла, те щяха да я помислят за луда; можеше дори да я заключат в стаята, където щеше да бъде изцяло на негово разположение. При всички положения той щеше да спечели. Тя щеше да се върне мокра до кости, с прелестно прилепнала към тялото си рокля, паникьосана и може би разплакана, твърде слаба да се бори. И тогава щяха да правят музика, о, да. Докато не започне да го умолява да спре.

* * *

Сейди последва Лора Мей навън.

– Къде отиваш? – попита Милтън дъщеря си, но тя не отговори. – За бога! – извика той след нея, когато осъзна какво държи. – Откъде взе проклетия револвер?

Дъждът беше пороен. Плющеше по земята, по малкото останали листа на тополата, по покрива и по черепа на Лора. Сплеска косата й за секунди, като я залепи за челото и врата й.

– Ърл? – изкрещя тя. – Къде си? Ърл? – Хукна през паркинга, като викаше името му. Дъждът беше превърнал прахта в дълбока до глезените кафява кал. Стигна до другата постройка. Част от гостите на мотела, които вече се бяха събудили от крясъците на Гайър, надничаха през прозорците на стаите си. Няколко врати зееха. Един мъж, застанал на площадката с бира в ръка, поиска да знае какво става.

– Разни хора търчат наоколо като луди – оплака се той. – Аман от крясъци. Дошли сме тук, за да си починем, за бога.

От стаята зад гърба му излезе момиче, които изглеждаше с поне двайсет години по-младо.

– Тя има оръжие, Дуейн – каза момичето. – Видя ли?

– Къде отидоха? – попита Лора Мей мъжа.

– Кои?

– Лудите! – извика тя през грохота на нова гръмотевица.

– Отидоха зад офиса – каза Дуейн, като гледаше повече револвера, отколкото Лора. – Не са тук. Честна дума.

Тя хукна обратно към офиса. Дъждът и светкавиците я заслепяваха, а калта се пързаляше под краката й.

– Ърл! Там ли си?

Сейди я следваше по петите. Не й липсваше смелост на тази Кейд, дума да няма, но в гласа й имаше истерия, а това не беше хубаво. За едно убийство беше нужна безпристрастност. Номерът беше да го извършиш почти небрежно, все едно пускаш радиото или смачкваш комар. Паниката само пречеше, страстта също. Когато беше вдигнала пистолета и го бе насочила към Бък, ръката й не трепереше от гняв. В крайна сметка затова я бяха сложили на стола. Не заради самото убийство, а защото го бе извършила, без да й мигне окото.

Лора Мей не беше достатъчно спокойна. Дишаше накъсано, а плачевният начин, по който викаше името на Ърл, и фактът, че не спираше да тича, показваха ясно, че е на ръба на нервна криза. Тя заобиколи офиса и когато се озова от задната му страна, където неоновата табела хвърляше студена светлина върху мократа земя, някой изкрещя в отговор на вика й. Лора спря и се вгледа в булото на дъжда. Беше гласът на Ърл, но крясъкът му не беше насочен към нея.

– Копеле! – продължаваше да крещи той. – Не знаеш какво правиш. Пусни ме!

Сега Лора различи две фигури недалеч от нея. По-пълната, която принадлежеше на Ърл, беше цялата в кал и стоеше на колене в тревата. По-слабата – несъмнено Гайър – държеше главата му и я притискаше към земята.

– Признай престъплението си, грешнико!

– Майната ти!

– Искаш да съсипеш кампанията ми. Признай си!

– Върви по дяволите!

– Признай си или ще счупя всичките ти кости!

Ърл се бореше да се освободи от хватката му, но проповедникът беше по-силен.

– Моли се! – заповяда Гайър и натисна лицето му в калта. – Моли се!

– Еби се! – успя да изкрещи Ърл.

Евангелистът повдигна главата му за косата и замахна да го удари в лицето, но Лора Мей се приближи до тях, като стискаше револвера с треперещи ръце.

– Махни се от него – нареди му тя.