Кървави книги том 4

Доволен от силата на финалните си думи, проповедникът излезе да търси Ърл, като остави Вирджиния разтреперана, но странно въодушевена. Той щеше да се върне, разбира се. Щеше да има още взаимни обвинения и задължителните сълзи от нейна страна. Ърл трябваше да се защити сам. Тя се свлече на леглото и разплаканите й очи се спряха на пръснатите по килима таблетки. Не всичко беше изгубено. Бяха останали само двайсетина хапчета и щеше да се наложи да ги използва пестеливо, но и това беше по-добре от нищо. Вирджиния избърса очи с опакото на дланите си и коленичи отново на пода, за да ги събере. Тогава осъзна, че някой я наблюдава. Нима Джон се беше върнал толкова бързо? Тя вдигна поглед. Вратата продължаваше да зее, но той не беше там. Сърцето й пропусна един удар, защото внезапно си спомни за сенките в съседната стая. Бяха две. Едната си беше отишла, но другата...

Погледна бавно през междинната врата. Ето я: размазан силует, който изглеждаше по-плътен отпреди. Беше ли привидението по-материално, или просто го виждаше по-ясно? Имаше човешка фигура, несъмнено мъжка. И я наблюдаваше, беше сигурна в това. Можеше да види очите му, стига да се съсредоточи. Мъжът ставаше все по-реален. Добиваше плътност с всяко нейно трескаво вдишване.

Вирджиния се изправи много бавно. Привидението пристъпи в стаята. Тя се втурна към външната врата и то повтори движението й, като се плъзна със зловеща скорост между нея и нощта. Протегнатата й напред ръка закачи неясната фигура. Тя се открои пред нея, сякаш осветена от проблясък на светкавица, и избледня отново, щом отдръпна ръка. Въпреки това Вирджиния видя достатъчно, за да се ужаси. Фигурата беше на мъртвец с дупка в гърдите. Нима сънуваше наяве? Хрумна й да извика Джон, да го накара да се върне, но за целта трябваше да се приближи пак до вратата и да рискува нова среща с духа. Вместо това тя отстъпи предпазливо назад, като промърмори задъхано една молитва. Може би Джон е бил прав през цялото време. Може би е полудяла от таблетките, които в момента тъпчеше с крака. Привидението тръгна към нея. Стори й се, че разтваря ръце, сякаш се кани да я прегърне.

Петата й се заплете в провисналата до пода покривка на леглото. Вирджиния залитна и размаха инстинктивно ръце. Пръстите й докоснаха за втори път съновидението и ужасната картина изникна отново. Но този път не изчезна, защото то я сграбчи за ръката и я задържа. Сякаш беше потопила пръстите си в ледена вода. Вирджиния изкрещя и се помъчи да го изрита със свободния си крак, но нападателят просто сграбчи и другата й ръка.

Неспособна да избяга, тя срещна втренчения му поглед. Очите, които я гледаха, не бяха очи на дявол – притежаваха леко глупаво, дори комично изражение, а под тях имаше нерешителна уста, която придаваше на привидението още по-нелеп вид. Страхът внезапно я напусна. Това не беше демон. Беше мираж, породен от таблетките и изтощението; не можеше да я нарани. Най-многото да се нарани сама, ако продължи да се бори с халюцинацията.

Бък усети, че жената се отпуска.

– Така е по-добре – опита се да я успокои той. – Всичко, от което имаш нужда, е едно добро чукане, нали, Джини?

Не беше сигурен, че го чува, а и не му пукаше. Можеше лесно да й покаже намеренията си. Като пусна едната й ръка, той погали гърдите й. Тя изстена и го погледна объркано, но не направи опит да го отблъсне.

– Ти не си истински – заяви Вирджиния. – Съществуваш само във въображението ми, точно както каза Джон. Виждам те заради хапчетата, те са виновни.

Бък остави жената да си бърбори; нека мисли каквото си иска, стига да не се съпротивлява.

– Права съм, нали? Ти не си истински.

– Разбира се – съгласи се любезно той, докато мачкаше гърдите й. – Аз съм просто един сън. – Отговорът явно я задоволи. – Няма да се бориш с мен, нали? Ще свърша и ще си отида, преди да се усетиш.

Офисът на управителя беше празен. Гайър чу, че в задната стая работи телевизор. Ърл трябваше да е някъде тук. Беше излязъл с момичето, което им донесе студена вода, но не вярваше да са отишли на разходка в това време. През последните минути гръмотевиците се бяха приближили. Сега избухна една почти над главата му. Проповедникът посрещна с радост гърмежа и спектакъла на светкавицата; бяха в унисон с гнева му.

– Ърл! – извика той, като прекоси офиса и влезе в стаята с телевизора. Звукът на късния филм стана оглушителен, историята се приближиваше към кулминационната си точка. Някакъв фантастичен звяр рушеше Токио и гражданите бягаха с писъци. В един стол срещу апокалипсиса на екрана спеше застаряващ мъж. Гръмотевицата не го беше пробудила, нито викът на пастора. В мокрия му скут лежеше преобърната чаша. Цялата стая вонеше на бърбън и поквара. Гайър си отбеляза мислено да вкара сцената в следващата си проповед.