Кървавото евангелие

— Сигурна ли сте, че е безопасно да отидете с тях?

Тя поклати глава.

— Свържи се с посолството веднага щом замина. Провери дали са ме препоръчали те. Ако не са, вдигай тревога.

Войниците продължаваха да вървят все така неотклонно, с безстрастни лица, загледани право напред. Или не говореха английски, или заплахата изобщо не им беше направила впечатление. Което можеше да бъде или много добър, или много лош знак.

— Не отивайте — каза Нейт.

— Не мисля, че имам избор — отвърна тя. — Нито пък Хайнрих.

Видя как Нейт преглъща истината и кима.

Лейтенант Перлман я покани от отворената врата на кабината.

— Насам, докторе.

Перките на хеликоптера се завъртяха още по-бързо, докато вървеше приведена под тях.

Качи се в машината и се настани на единственото празно място. Хайнрих лежеше на носилка от другата страна, а Юлия седеше до него. Момичето ѝ се усмихна несигурно и Ерин ѝ отвърна с вдигнат палец. Дали имаха същия жест в Германия?

Докато хеликоптерът се издигаше, Ерин се обърна към войника до нея и се дръпна изненадано. Не беше войник. А свещеник. В черни панталони под дълго до глезените расо с качулка, с черни кожени ръкавици, тъмни очила и познатата бяла якичка на римокатолическата църква.

Ерин се сви. Свещеникът също се дръпна от нея и посегна да нагласи качулката си.

През годините беше имала предостатъчно сблъсъци с католически свещеници във връзка с археологическата си работа. Но присъствието на духовно лице поне донякъде потвърждаваше надеждата ѝ, че наистина са я извикали на някакъв археологически обект, най-вероятно религиозен, християнски. Лошата страна бе, че свещеникът вероятно щеше да прибере артефактите, преди да успее да ги види. В такъв случай щеше да се окаже, че са я отвлекли от обекта ѝ и че кръвта се беше проляла напразно.

„Тази няма да я бъде.“

14:57 ч.

Жената до него миришеше на лавандула, конска пот и кръв. Миризми, които бяха толкова не на място в тази съвременна епоха, колкото и самият отец Рун Корза.

Тя протегна ръка. Не беше докосвал съзнателно жена от много време. Въпреки че по дланта ѝ имаше засъхнала кръв, той нямаше избор и я пое, благодарен, че носи ръкавици. Събра кураж и се здрависа. Топлата ѝ ръка създаваше впечатление за сила и способност, но трепереше в неговата. Значи я плашеше.

Добре.

Пусна ръката ѝ и се дръпна, мъчейки се да увеличи разстоянието помежду им. Нямаше желание да я докосва отново. Всъщност му се искаше тя да слезе от хеликоптера и да се върне към безопасното си изучаване на миналото.

За нейно добро, както и за неговото собствено.

Преди да го повикат, той се намираше в дълбока медитация в уединение, готов да се откаже от широкия свят и да го смени с прелестта и изолацията на манастира, които му се полагаха по право. Но кардинал Бернар не му беше позволил да остане там. Беше измъкнал Рун от килията му и го бе пратил да пътува по света, за да се срещне с археолог и да търси артефакт. Беше очаквал археологът да е мъж, но Бернар беше избрал жена, при това красива.

Рун подозираше какво означава това.

Стисна сребърния кръст на гърдите си. Усети топлината на метала през ръкавицата.

Над главата му перките думкаха като огромно механично сърце, разтуптяно толкова силно, сякаш всеки момент ще се пръсне.

Погледът му се спря върху другата жена. Беше германка, ако можеше да се съди по думите, които шепнеше на мъжа на носилката. Бялата ѝ памучна рокля беше изцапана с кръв. Стискаше ръката на ранения и нито за миг не откъсваше поглед от лицето му. Желязната миризма на кръвта изпълваше цялата кабина.

Рун затвори очи, опипа молитвената броеница на колана си и мислено започна „Отче наш“. Вибрациите го разтърсваха през молитвата.

Хиляди пъти предпочиташе да пътува на муле с естествено биещо сърце.

Перките обаче заглушаваха по-опасни звуци — тупването на тежките капки кръв от сцепения скалп върху пода, бързото дишане на жената до него и далечното цвилене на уплашен жребец.

Когато машината се наклони, вонята на авиационно гориво изпълни кабината. Чуждата миризма ужили ноздрите му, но той предпочете нея пред миризмата на кръв. Даваше му сила да погледне към ранения мъж и към кръвта, която течеше на вадички по металния под и капеше към суровия каменен ландшафт долу.

С напредването на есента слънцето залязваше рано и до края на деня оставаха по-малко от два часа. Едва ли можеше да си позволи забавяне, за да помогнат на ранения. Много повече грижи тегнеха на раменете му.

Започна да изучава с периферното си зрение жената до него. Беше облечена в изтъркани джинси и прашна бяла риза. Интелигентните ѝ кафяви очи огледаха веднъж кабината и като че ли прецениха всеки присъстващ. Погледът ѝ се плъзна покрай него, сякаш той не съществуваше. Дали се страхуваше от него като мъж, като свещеник или като нещо друго?

Сложи ръце на коленете си и се отдаде на медитация. Трябваше да прогони мислите за нея. Нуждаеше се от цялата си свята сила за предстоящата задача. Може би след като тя бъде изпълнена, щеше да се върне в светилището, в манастира, и да си почине необезпокояван.