Кървавото евангелие

Земетресение разруши Масада.

С него дойде голяма смърт,

достатъчно разрушителна,

за да направи разкопаването й възможно.

Пръстите ѝ докоснаха бялото гърло и черния знак на кожата. Мислеше си за нощта, когато бе получила знака и стана завинаги белязана. Кръвта ѝ още гореше. Продължи да чете.

Върви. Намери

Изпратен е Рицар да я вземе.

Нищо да не те спира.

Не можеш да се провалиш.

Впери поглед във фразата на арамейски от времето на Ирод. Белиал чакаше отдавна това съобщение.

Устните ѝ оформиха невъзможните думи. Не смееше да ги изрече на глас.

Книгата на кръвта.

По тялото ѝ пробягаха тръпки на непознат страх.

Онзи, на когото служеше, отдавна подозираше, че безценната книга може да е скрита в планинската твърдина на евреите. Или на други места. Това бе една от причините да бъде пратена тук, дълбоко в Светите земи. На няколко часа път от десетки древни забележителности.

Но дали беше прав? Дали Книгата на кръвта наистина се намираше в Масада? След като тя и екипът ѝ се разкриеха, нямаше да могат да изчезнат отново. Дали това бе достатъчен знак, за да оправдае подобен риск?

Знаеше отговора само на последния въпрос.

Да.

Ако книгата наистина се откриеше, тя можеше да предложи уникална възможност — да се сложи край на света и да бъде създаден нов в Негово име. Макар да бе обучавана от ранна възраст, тя никога не бе очаквала наистина пристигането на този ден.

Трябваше да се подготви.

Избра втория номер от списъка за бързо набиране и си представи едрия мускулест мъж, който щеше да отговори още на първото позвъняване.

Нейният заместник, Тарек.

— Какво е желанието ти? — В дълбокия му глас се долавяха следи от тунизийски акцент, макар да не бе разговарял от цяла вечност със сънародници.

— Събуди останалите — нареди тя. — Ловът най-сетне започва.

5.

26 октомври, 15:38 ч.

Въздушно пространство на Израел

Ерин жадуваше да е на земята, далеч от жегата, шума и прахта, а също и от свещеника. Беше ѝ ужасно горещо, а той само засилваше усещането с дългото си расо и качулката. Опита се да си спомни кога католическите свещеници са престанали да носят качулки. Преди да се роди. Заради качулката и слънчевите очила виждаше единствено брадичката му — четвъртита, с трапчинка в средата.

Брадичка на филмова звезда, но въпреки това мъжът я караше да се чувства неспокойна. Доколкото можеше да прецени, не беше помръднал през последния половин час. Хеликоптерът се спусна рязко надолу и стомахът ѝ сякаш подскочи. Ерин преглътна. Съжали, че не се беше сетила да си вземе вода. Войниците като че ли нямаха, но пък и май не им пукаше. Свещеникът също не носеше.

Монотонният пустинен пейзаж се носеше под тях. Откакто беше излетял от болницата, хеликоптерът летеше на североизток, към Галилейско море. Всяка минута във въздуха променяше възможната им дестинация, но Ерин отдавна беше престанала да се опитва да познае къде ще кацнат.

Наближаваха позната планина с плосък връх, която се издигаше стръмно над пустинята. Ерин различи белия пръст на рампата, която римляните били принудени да построят, за да пробият стените на крепостта.

Масада.

Крепостта изобщо не фигурираше в списъка с възможни обекти. Още през шейсетте тук бяха проведени мащабни разкопки. От десетилетия от обекта не беше излизало нищо ново. Туристи се тълпяха непрекъснато на това място.

Може би земетресението беше разкрило нещо наблизо. Римски лагер? Или останките на деветстотинте? Досега бяха намерени само трийсетина скелета. И бяха погребани отново с военни почести през 1969 г.

Проточи шия, за да вижда по-добре. Еднообразният пясък се простираше във всички посоки. Около подножието нямаше никакъв признак за активност, но Ерин забеляза голям хеликоптер на платото. Явно и те отиваха натам. Поизправи се в седалката си, изгаряща от нетърпение да разбере какво изисква така спешно присъствието ѝ тук.

Свещеникът се раздвижи почти недоловимо — съвсем леко обръщане на красивата брадичка. Значи още беше жив. Ерин беше забравила да го вземе предвид, когато се опитваше да познае накъде отиват. Макар да бе предимно еврейска забележителност, в Масада имаше и развалини на византийска църква, датиращи някъде от около 500 г. Възможно бе земетресението да е разкрило някакви християнски реликви. Но ако израелците смятаха да ги предадат на свещеника, защо трябваше да водят и нея тук? Нещо не се връзваше.

Хеликоптерът се спусна към върха и през отворената врата влетя пясък. Ерин примижа срещу горещите песъчинки и покри с длани очите си. Трябваше да си вземе защитни очила. И вода. И нещо за ядене. И резервен телефон.

Искаше ѝ се Перлман да не ѝ беше вземал телефона. Студентите ѝ със сигурност вече я бяха търсили, за да я уведомят за състоянието на Хайнрих. Иначе... е, не искаше да мисли за другата възможност. Той бе на обекта като неин специализант. Каквото и да се случеше с него, отговорността бе нейна.