Кървавото евангелие

Дори газът беше загадка. Нямаше никоя от характерните особености на модерното химическо оръжие. Когато разложи газа на основни компоненти, екипът му се натъкна на странни аномалии. Като наличието на канела например. Кой ще тръгне да слага подправка на нервнопаралитичен агент? Хората му още се опитваха да проследят още няколко също толкова странни и трудно доловими съставки.

Тревожеше се, че не знае истинския произход на газа. Това беше работата му и той обикновено си я вършеше адски добре. Не можеше да понесе мисълта, че е открил неидентифициран досега нервнопаралитичен газ с подобна поразяваща сила, особено в Близкия изток. Нито началниците му, нито израелците щяха да бъдат радостни да научат новината.

Наложи се да прекрачи един чувал. Подаде ръка на доктор Грейнджър, за да ѝ помогне да се задържи и в същото време да ѝ вдъхне кураж. Хватката ѝ беше по-силна, отколкото очакваше. Явно не вдигаше само моливи.

— За терористична атака ли става дума? — Гласът ѝ си остана твърд, но той усети лекото треперене на ръката ѝ. Най-добре беше да я накара да продължи да говори.

— Израелците първоначално смятаха точно така. — Той пусна ръката ѝ. — Но излагането на токсичния газ е съвпаднало със земетресението. Подозираме, че някъде под земята може да са били складирани стари токсични контейнери и трусът да ги е повредил.

Тя сбърчи чело.

— Масада е свещено място и археологически обект. Не виждам как израелците биха го използвали като сметище за токсични отпадъци.

Той сви рамене.

— Точно затова съм тук с хората си.

Имаше ясна заповед — да намери източника и да изнесе или унищожи безопасно евентуално останалите контейнери.

Повървяха малко в мълчание. Чу тупване, когато някой натовари чувал в хеликоптер. Трябваше да работят по-бързо. Скоро щеше да се стъмни и не искаше да губи хора, като ги праща на патрули да гонят чакалите.

Забеляза, че очите на археоложката са изцъклени и че диша тежко. Трябваше да я накара да заговори отново.

— Почти стигнахме.

— Има ли оцелели?

— Един. Момче. — Посочи към мобилната ПЗ лаборатория — издута от вятъра найлонова палатка, в която държаха тийнейджъра.

— Сам ли е бил? — попита тя.

— С родителите си.

Момчето било вдишало няколко големи глътки от химическото вещество, но бе оцеляло. Беше описало газа като червеникавооранжев със сладък, пикантен аромат. Никое от съвременните бойни отровни вещества не отговаряше на това описание.

Джордан я погледна.

— Родителите му не са оцелели.

— Ясно — тихо рече Ерин.

Той тръгна през развалините към палатката. Видя през прозрачните стени свещеника, коленичил до момчето. Радваше се, че с хлапето има някой. Но какви думи можеше да намери онзи, за да го утеши?

Изведнъж собствената му работа престана да му се струва толкова тежка.

— Това ли е лагерът ви? — Ерин посочи импровизираните навеси, накацали покрай ръба на пропастта.

„Лагер“ беше доста помпозно описание.

— Дано винаги да е толкова скромен.

Отново погледна цепнатината. Тя прорязваше земята като гигантски белег, широка пет метра и дълбока може би сто. Макар и появила се при обикновено земетресение, изглеждаше неестествена.

— Това масспектрометър ли е? — попита археоложката, когато стигнаха.

Джордан не се сдържа и се ухили, когато видя изненаданата ѝ физиономия.

— Не сте вярвали, че на мутри като нас ще ни позволят да си играем с подобни сложни играчки, а?

— Не... просто... ами...

Харесваше му да я гледа как пелтечи. Всички смятаха, че щом си с униформа, трябва да си предал мозъка си на съхранение при наборната комисия.

— Просто го блъскаме с камъни, докторе, но като че ли върши работа.

— Съжалявам — рече тя. — Нямах предвид това. И моля, наричайте ме Ерин. „Докторе“ ме кара да се чувствам като педиатър.

— Става. — Той се насочи към палатката. — Почти стигнахме, Ерин.

Двама от хората му се бяха сгушили под оскъдния навес.

Единият стоеше до компютъра и смучеше от манерка. Другият седеше пред монитора и движеше ръчките на дистанционно управлявания робот на екипа. Малката машина беше спусната в пукнатината преди час.

Когато въведе археоложката в лагера, двамата се обърнаха. Кимнаха му бегло, но погледите им се задържаха доста по-дълго върху привлекателната руса жена.

Джордан я представи, като наблегна на титлата ѝ.

Луничавият младеж отново насочи вниманието си към ръчките.

Джордан го посочи.

— Доктор Грейнджър, това е нашият компютърен жокей сержант Сандерсън, а онзи там, който унищожава водните ни запаси, е специалист Купър.

Якият чернокож мъж си сложи чифт латексови ръкавици. Десетина окървавени чифтове вече бяха захвърлени в кошчето за боклук.

— С удоволствие бих останал да си побъбрим, но трябва да продължа с почистването. — Купър погледна към Джордан. — Къде си скрил резервните батерии? Апаратът на Маккей почти умря, а трябва да снимаме всеки труп, преди да го сложим в чувала.

Ерин трепна и отново пребледня. Джордан, който бе прекарал доста време в горещи точки, осъзна колко е лесно да забравиш ужаса на онова, което те обкръжава всеки ден.

Не че можеше да направи нещо за нея. Или за телата навън.

— Синята раница, десният джоб.