Кървавото евангелие

Некрополът под базиликата „Свети Петър“

„Магор...“

Батори прегърна огромната глава на вълка в скута си. Чувстваше агонията му, чуваше стоновете му. Беше отровен. Сребристо-алената ѝ кръв продължаваше да се стича по гърдите ѝ, събираше се в скута ѝ около него, изгаряше кожата му, изпълваше го с непоносима болка.

„Моля те, махни се... не умирай по този начин...“

Опита се да го отблъсне, но той се присламчи към болката, за да бъде плътно до нея.

Твърде слаба, за да се съпротивлява, тя се наведе и той завъртя око към нея. Батори му затананика последна приспивна песничка. Нямаше думи. Не ѝ оставаше дъх, за да ги изрече. Песента идваше от някакво по-дълбоко от езика място, където лятното слънце още огряваше малкото момче, ловящо пеперуди с бялата си мрежа сред високата зелена трева. Песента ѝ бе смях, любов и простата топлина на тяло, прегърнало друго тяло.

Светът помръкваше около нея, докато не остана само изпълненото с болка око, което я гледаше с любов. Видя как аленият блясък в него отслабва, за да се смени с меко златисто. Проклятието изчезна и Магор отново се превърна просто във вълк... оставяйки целия си адски ужас зад себе си.

Болката също изчезна от огромното му, изпълнено с любов тяло, докато тя се отпускаше върху него.

Болката изчезна и от нейната кръв, остави единствено покой.

Докато мракът поглъщаше и двамата, тя предаде мислено последните си думи на приятеля си.

„Да идем да намерим Хунор...“

63.

28 октомври, 18:57 ч.

Некрополът под базиликата „Свети Петър “

Рун коленичи пред призрака на Елизабет.

Положи евангелието в скута си и се замоли за душата ѝ. Колко нежно и младо изглеждаше лицето ѝ в смъртта, когато огънят на омразата беше угаснал, оставяйки чистота и невинност, покварени отчасти от собствените му дела преди векове.

Впери поглед в дългата ѝ бледа шия.

Доскоро прелестта ѝ беше помрачена от черен белег, задушаващ отпечатък от нечия ръка. Спомни си казаното от Распутин в Ермитажа, че по една жена от всяко поколение в рода Батори била осъдена на живот в болка и служба.

И че това продължавало, откакто беше осквернил Елизабет.

Но кой би направил подобно нещо? Белиал? Но с какво потомството на Елизабет е представлявало интерес за тях? Само за да го измъчват ли? Малко вероятно. Какво не виждаше? Защо им трябваше да преследват потомците на Елизабет Батори?

С каква цел?

Сега, след като жената бе мъртва, Рун осъзна, че може би никога няма да научи отговорите на тези въпроси, че може би веригата най-сетне е била прекъсната.

Завърши молитвата си, стана и се загледа в простата книга, която бе взел от нея.

Макар да бе създание с прокълнат живот, той бе донесъл това огромно добро на света. Може би евангелието криеше тайната за възстановяването на собствената му душа. Боеше се дори да си мечтае за подобно нещо — да бъде отново човек, с биещо сърце и топла плът, която да сподели с другите.

Ерин стоеше в очакване на няколко крачки от дясната му страна. Джордан беше до нея, с насочен към него картечен пистолет. Рун не можеше да го вини след онова, което ѝ бе причинил не друг, а самият той, сангвинистът.

— Няма ли да го отвориш? — попита Ерин.

Рун отвори книгата и я обърна така, че Ерин и Джордан да виждат страниците.

— Направих го — рече той.

Първата страница съдържаше само един абзац, написан на старогръцки. Останалите страници бяха празни, може би в очакване на бъдещи чудеса, преди да разкрият съдържанието си. Но това, което вече бе налице, беше достатъчно плашещо.

Двамата приближиха, привлечени от любопитството, което гореше така ярко у онези с по-къс живот.

— Какво? — изстена Джордан. — Всичко това само заради един-единствен абзац? Дано да си заслужава.

Ерин се взираше напрегнато в страницата, сякаш така можеше да накара да се появят още думи.

— „Предстои голяма война на Небето — преведе тя. — За да победят силите на доброто, от това евангелие, написано със собствената ми кръв, трябва да се изкове оръжие. Тримата от пророчеството трябва да отнесат книгата на Първия ангел за неговата благословия. Само така те могат да осигурят спасението на света.“

— Нали си свещеник — процеди хладно Джордан и се дръпна крачка назад. — Щом книгата се нуждае от благословия, давай тогава.

— Аз не съм Първият ангел. — Рун прокара длан по гладката кожена обложка. Копнееше да разбере какво друго се съдържа по страниците. Усещаше, че това е само началото на някаква по-голяма истина. — Книгата трябва да бъде благословена от първия, някой чист в сърцето и делата си. Само тогава ще научим повече.

— Това те изключва директно, нали? — сряза го Джордан.

— Джордан!

— Той е прав. — Макар никак да не му се искаше да се разделя с книгата, Рун я подаде на Ерин. — Аз не съм чист. Дори днес го показах с действията си.

— Ако не го бяхме направили, книгата нямаше да е у нас.

Рун видя как Ерин се изчервява и чу как сърцето ѝ заби по-бързо. Какво ли беше почувствала, когато се бе хранил с нея, та се срамуваше дори да си помисли за случилото се? Спомни си за онази нощ далеч в миналото, когато самият той беше превърнат.