Кървавото евангелие

Екстазът изпълваше празнината между ударите — разтърсващо бързи в началото, докато тялото ѝ се отдаваше на чистото усещане. После времето сякаш забави хода си, удоволствието се разшири и стана още по-силно. Ерин зачака сърцето си да спре, за да може да остане завинаги в това чувство. Нищо друго нямаше значение.

Важно бе единствено блаженството.

И тогава бавно я обгърна мека светлина — заедно с любов, каквато не бе изпитвала никога. Любовта, която бе искала от майка си, от баща си, от мъничката си сестра, която така и не бе имала шанс да порасне.

Някъде дълбоко вътре Ерин знаеше, че умира — и беше благодарна за това.

Вдиша тази светлина, сякаш поемаше първия си дъх.

И тогава ги видя.

Майка ѝ стоеше в тунел от светлина. До нея имаше малко момиченце. Ема. Бебешкото ѝ одеялце беше преметнато през ръката ѝ, страната с липсващия ъгъл бе обърната към Ерин. Баща ѝ стоеше зад тях, облечен в старата си червена вълнена риза и джинси, сякаш току-що се връщаше от конюшнята. Той вдигна ръка и ѝ махна да отиде при тях. За първи път от много години тя не изпита гняв, когато го видя, а единствено любов.

Протегна ръце към всички тях. Баща ѝ се усмихна и тя му се усмихна в отговор. Прости му — както прощаваше и на себе си.

Той беше обвързан към своята вяра, а тя — към своята логика.

А в този момент те бяха отвъд вяра и логика.

После тази чиста, невинна светлина се разчупи.

Нахлу студен мрак.

Ерин отвори очи. Рун се беше отдръпнал от нея. Той се претърколи настрани и се облегна на стената, треперейки. Изтри уста с опакото на дланта си. Изтри кръв.

Нейната кръв.

Клепачите ѝ се затвориха. Тя усети острата болка на отхвърлянето.

— Ерин? — Ледените му пръсти докоснаха бузата ѝ.

Тя потръпна от студ и самота, погълната от болката по всичко онова, което беше изгубила.

— Ерин. — Рун сложи главата ѝ в скута си и леко я залюля, ръцете му галеха косата ѝ, спускаха се надолу по гърба ѝ.

Тя си заповяда да отвори очи, да го погледне, да изрече невъзможното.

— Върви.

Той я притисна толкова силно, че я заболя.

— Върви — настоятелно повтори тя.

— Ще се оправиш ли?

Рун чуваше ударите на сърцето ѝ. Знаеше, че няма да се оправи.

— Не пропилявай кръвта ми, Рун. Не позволявай да съм я дала напразно.

— Съжалявам — промълви той. — Не можех...

— Прощавам ти — задъхано изрече тя. — А сега върви.

Той скъса верижката на кръста си и го постави върху гърдите ѝ. Тя усети тежестта му върху сърцето си. Беше топъл.

— Нека Бог да те закриля — прошепна ѝ. — Тъй като аз не успях.

Положи я на мръсния каменен под, зави я с расото си и я остави.

61.

28 октомври, 17:44 ч.

Некрополът под базиликата „Свети Петър“

Рун продължи лова.

Кръвта на Ерин пулсираше топла и силна във вените му. Животът ѝ пееше в него. Никога не беше чувствал такава сила в крайниците си. Можеше да тича вечно. Можеше да победи всеки враг.

Краката му летяха над каменния под, сякаш без да го докосват. Бързо и още по-бързо. Въздушни пръсти милваха бузите му, развяваха косата му.

Дори в този екстаз скърбеше за Ерин. Тя бе дала всичко за евангелието. И за него. Познанията ѝ, състраданието — сега те чезнеха назад. Неговият мрак трябваше да умира сега на каменния под, не нейната светлина.

Нямаше да пропилее жертвата ѝ.

Оплакването трябваше да почака.

Мускусната миризма на вълка бележеше следата пред него. В нея той четеше всяка тежка стъпка на чудовището, надушваше всяка капка кръв, дори докато създанието се възстановяваше и капките ставаха все по-малки.

Нямаше да му избяга.

Щеше да ги намери. Щеше да вземе книгата. За да почете жертвата на Ерин.

Тя нямаше да бъде забравена нито за един ден от безбройните, които му предстояха.

17:55 ч.

Джордан тичаше през тунела и търсеше Ерин.

Леополд го следваше по петите.

Двамата си бяха пробили с бой път през първата вълна стригои, за да се доберат до този тунел. Джордан се надяваше, че Ерин и Рун са настигнали Батори и са взели книгата.

След всички тези ужаси и кръвопролития искаше просто да се прибере у дома.

А когато си представяше дом, си представяше и лицето на Ерин.

— Ето там! — каза Леополд и посочи. По-острото му зрение бе забелязало тялото, проснато покрай стената на тунела.

„Само да не е Ерин. Само да не е Ерин.“

Джордан се втурна напред и изпревари като никога досега сангвинист. Лъчът на фенерчето му се насочи към неподвижната фигура.

„О, не...“

С бучащи уши той падна на колене до нея и незабавно посегна към шията ѝ, за да провери дали е жива. Кожата ѝ беше студена, но Джордан долови съвсем слаб пулс.

— Жива е — каза той на Леополд.

— Но на косъм.

Младият монах коленичи и разтвори палтото на Ерин. Бялата ѝ риза беше почервеняла от кръв до кръста. Леополд извади мехлем от гънките на расото си. Когато отвори кутийката, Джордан забеляза, че съдържанието ѝ вонеше като мазилото, с което Надя беше третирала раните му от ухапвания.

Но дали това щеше да е достатъчно?

Леополд изрече напевно молитва на латински, докато мажеше раната на Ерин.

Джордан гледаше със затаен дъх. Целият се тресеше.

Само за няколко секунди кървенето намаля и накрая спря напълно.