Кървавото евангелие

Ерин обаче лежеше в безсъзнание, бяла като призрак на фона на тъмния камък.

Леополд огледа ръцете и краката ѝ, търсейки други ухапвания.

— Има рана само на шията.

Джордан свали палтото си и я зави с него, за да я стопли. Започна да разтрива студените ѝ ръце.

— Ерин?

Клепачите ѝ потрепнаха, сякаш сънуваше, после бавно се повдигнаха.

— Джордан?

— Същият. — Той погали ледената ѝ буза. — Ще се оправиш.

Устните ѝ се извиха едва забележимо.

— Лъжец.

— Никога не лъжа—заяви той. — Скаут съм, забрави ли?

Но всъщност лъжеше. Тя изобщо нямаше да се оправи.

Леополд се пресегна към Джордан и докосна едно ухапване на ръката му, което слабо кървеше; беше го получил от един от слугите на Распутин и раната се беше отворила отново по време на борбата в базиликата.

— Каква е кръвната ти група?

— Нулева положителна. Универсален донор. — Сърцето на Джордан подскочи и той се обърна към монаха. — Можеш ли да ѝ прелееш кръв направо от мен?

Леополд извади медицински пакет от джоба си, като мърмореше инструкции. Ръцете му се движеха невъзможно бързо — разглобиха спринцовка, закачиха към нея тръба и поставиха втора тръба в другия край.

Докато младият монах работеше, Джордан галеше косата на Ерин. Ръцете му се задържаха на челото ѝ, на бузите.

— Дръж се.

Не можеше да определи дали го чува. Какво я беше нападнало? И къде беше Рун? Огледа се, очаквайки да види тялото на свещеника. Тунелът обаче беше пуст. Нима Рун е бил пленен?

Леополд отвори напоен със спирт тампон и почисти ръката на Ерин, после използва друг тампон за Джордан.

— Трябва да те помоля да мълчиш, Джордан. — Тонът му беше делови. — Трябва да чувам сърцата и на двама ви, за да преценя какво количество кръв минава между вас. Не искам да те убия, докато правя преливането.

— Просто я спаси. — Джордан се облегна на каменната стена, загледан в бледото лице на Ерин.

Леополд заби игла в ръката ѝ, после и в ръката на Джордан. Той почти не усети убождането.

Времето се заточи безкрайно бавно в мрака.

Леополд превърза шията на Ерин.

— Имаме късмет. Раната е малка. Стригоите обикновено не са толкова внимателни, когато се хранят.

Джордан потръпна при мисълта, че някое от онези чудовища е забило зъбите си в шията на Ерин.

„Трябваше да я пазя по-добре.“

След няколко минути Леополд извади иглата от ръката на Джордан и сложи памук върху раничката.

— Повече от това не можеш да дадеш.

— Мога да дам толкова, колкото ѝ е нужно. — Джордан се поизправи. — Направи го.

Кръглите очила проблеснаха, когато монахът поклати глава.

— Не можеш да ми заповядваш, сержант.

Преди Джордан да измисли по-добър аргумент, Ерин отвори очи. Гледаше замаяна, но все пак изглеждаше по-силна, отколкото бе преди няколко минути.

— Хей.

Джордан се облегна на стената до нея и се усмихна.

— Добре дошла обратно.

— Пулсът ѝ е добър — съобщи Леополд. — След малко почивка ще се оправи.

Джордан зададе въпроса, макар да знаеше отговора.

— Кой ти причини това?

Ерин затвори очи. Отказваше да отговори.

Джордан вдигна ръката ѝ и взе онова, което беше намерил, докато Леополд сваляше палтото ѝ. Показа ѝ кръста.

— Рун ли?

Монахът трепна от ужас и погнуса.

— Ерин? — Джордан се опита да овладее гнева си, за да не го долови тя. — Рун ли ти причини това?

— Трябваше да го направи. — Пръстите ѝ докоснаха превръзката на шията. — Джордан, аз го умолявах да го направи.

Той едва чу думите ѝ. Яростта го погълна.

Кучият син я беше източил и я бе оставил да умира сама.

Ерин се помъчи да се надигне, да обясни.

Джордан я прегърна и я притисна към себе си. Тя още беше ужасно студена, но цветът ѝ донякъде се беше възвърнал.

— Трябваше да го направим, Джордан, за да може да се възстанови и да не позволи на Батори да избяга с евангелието. Рун беше почти мъртъв.

Джордан я притисна още по-силно и тя отпусна глава на рамото му.

Леополд зави и двамата с палтото и им обърна гръб. Приклекнал до тях, той започна да върти глава.

Джордан опря брадичка в темето на Ерин. Миришеше на кръв. Под палтото тя се сви, за да се намести по-удобно на гърдите му. Джордан пое треперливо дъх и издиша.

Леополд се изправи — малко по-бързо, отколкото бе нужно.

— Какво има? — попита Джордан.

Леополд се обърна към него.

— Идват стригои. Това още не е краят.

18:24 ч.

Ерин се намръщи, когато Леополд я вдигна. С другата си ръка монахът повдигна Джордан с лекота, сякаш беше кукла. Войникът залитна и се задържа. Беше по-слаб, отколкото показваше. Кръвопреливането определено го бе лишило от сили.

Джордан преметна ръката на Ерин през рамото си и я прегърна през кръста. Тя искаше да възрази, че може да върви и сама, но подозираше, че едва ли ще успее да направи повече от няколко стъпки. Не беше време за фалшива гордост.

— Вървете напред. — Леополд ги побутна, без да откъсва поглед от тунела зад тях.

Ерин се мъчеше да се задържи на крака. Двамата с Джордан направиха всичко по силите си да побягнат, но се движеха бавно дори по човешките стандарти.

Леополд ги прикриваше отзад с изваден меч.

Ехтящото ръмжене зад тях приближаваше.

— Отпред има завой — посочи Джордан. — Можем да ги посрещнем там.

Леополд ги подкара напред и им махна да продължат.