Кървавото евангелие

Рун изръмжа и обърна глава. Отказваше да пие.

— Трябва да го направиш.

— Започна ли веднъж, може и да не... — горчиво прошепна той.

Ерин завърши изречението: започне ли веднъж, може и да не е в състояние да спре.

Може беше важната дума.

Изглежда, че за да се получи, трябваше да се довери не само на вярата, но и на Рун.

„Ако не опитам, то Белиал вече са победили.“

Наклони глава и отново доближи шията си до устата му.

Кръвта ѝ закапа по устните му.

От Рун се изтръгна дълбок гърлен стон, но този път той не се извърна.

Сърцето на Ерин препускаше. Животинското в нея все още бе достатъчно силно, за да ѝ се иска да побегне — но в крайна сметка тя не беше животно. Остана упорито на мястото си, като за миг си помисли за Даниил в ямата с лъвовете.

„Мога да го направя.“

Заповяда си да погледне Рун. Очите му гледаха будно, сякаш тези няколко капки кръв го бяха съживили.

Той облиза устни и преглътна. Хвана я за раменете и нежно я дръпна надолу.

Тя се напрегна — знаеше, че все още е слаб и може да го спре. Тялото ѝ продължаваше да ѝ крещи да побегне. Вместо това тя пое дълбоко дъх и се отдаде на вярата си.

Рун се премести и я положи на каменния под до себе си, като самият той се надигна на рамо. Тъмните му очи я гледаха въпросително.

Тя трепереше до мозъка на костите си.

— Ерин. Не. Не мога да го направя дори на тази цена.

— Аз не мога да настигна Батори и вълка ѝ — умолително рече тя. — Само ти можеш да спасиш евангелието.

Прочете поражението в очите му и разбра, че той не може да намери слабо място в логиката ѝ.

-Но...

— Разбирам какви са последствията — заяви тя, повтаряйки същите думи, които бе казала преди да се спусне в цепнатината в Масада. Последствията бяха тези. — Трябва да го направиш.

Устните му бавно се доближиха към нея, лицето му омекна и стана нежно. Ерин остана запленена от изражението му.

Той спря отново.

— Не... не ти...

— Не нарушаваш клетвите си. — Тя стисна юмруци. Помисли си за всички онези хора, чийто живот щеше да бъде унищожен, ако някой от тях двамата не посмее да изпълни дълга си. — Книгата е по-важна от правилата.

— Разбирам... ако беше някой друг, може би. Но... — Той стисна по-силно рамото ѝ. — Не мога да се храня с теб.

Ерин впери поглед в него и едва сега видя онова, което бе скрито зад якичката и зад скритите кучешки зъби — мъж.

Той махна кичур коса от лицето ѝ. Пръстите му бяха студени, но много нежни, дланта му докосна бузата ѝ.

Ерин нямаше думи, с които да го убеди да наруши клетвите си на свещеник.

Нямаше какво да направи, за да събуди жаждата му за кръв като сангвинист.

Имаше само един отговор.

Да го третира като мъж.

А себе си — като жена.

Вдигна глава от камъка, без да откъсва поглед от тъмните очи на Рун. Забеляза внезапния проблясък на страх дълбоко в тях. Той беше уплашен не по-малко от нея, а може би дори повече. Ерин прокара пръсти през гъстата му коса, доближи устни до неговите. Рун затвори очи и тя го целуна. Студените му устни имаха вкус на кръв.

Докато го привличаше към себе си, усети как последните остатъци от съпротивата му изчезват, как твърдите му устни омекват и ѝ позволяват да се доближи още повече до него. Устните му се разтвориха заедно с нейните, напълно естествено, подобно на цвете, отварящо се за новия ден.

Рун се отпусна върху нея и я притисна с тежестта на тялото си.

Може и да беше студен, но нейната топлина беше достатъчна, за да стопли и двамата.

Езикът ѝ намери неговия. Рун изстена, без да откъсва устни от нейните — или може би стонът бе неин. Ерин усети бавното притискане на нещо остро в устата си, подобно на спускаща се метална решетка, но не се дръпна. Езикът ѝ сякаш се наниза на острия връх на трън.

Кръвта ѝ бликна, изпълвайки устата и на двамата.

Но вместо да вкуси желязо и ужас, сетивата ѝ избухнаха със същността на живота, със сладост и изгаряща жега, която помете всякакъв страх. Почти вкусваше собствената си божественост — и искаше още.

Придърпа го по-плътно до себе си.

Той се долепи до нея с обещание за студено желязо и екстаз.

Интензивността на усещането я зашеметяваше. Тялото ѝ не можеше да се сдържи, изви се на дъга под него, екстазът на живота потече помежду им, бърз и ритмичен като сърцето ѝ.

Той отдели устни от нейните, оставайки мъчително близо, но без да я докосва. Дори това леко отделяне я изпълни с болезнена пустота. Рун изстена, сякаш изпитваше същото. Дъхът му погали устните ѝ.

Той се взираше в нея с очи, по-големи и по-тъмни от всеки друг път, изпълнени с намек за онова, което чака в отвъдното.

Вместо да изпитва страх, Ерин сияеше в мрака със собствената си светлина, с топлината на тялото си.

Отметна глава назад и му предложи шията си, предизвика го да пие от горещия извор, желаейки го с всяка фибра на съществото си.

И той прие предизвикателството.

Бодване — отначало леко, опипващо, след което зъбите му се забиха дълбоко.

Жегата потече от нея, стопли студените устни на гърлото ѝ.

Ерин се загърчи под него, изцяло отдадена на удоволствието. Мракът настъпи в периферното ѝ зрение. С всеки удар на сърцето ѝ той я поглъщаше в себе си.