Кръвна линия

Спокойствието й се дължеше не толкова на упойката, колкото на равномерното писукане на монитора, следящ сърдечния ритъм на плода. Сестрата беше сложила колан с датчици на корема й, които бяха свързани безжично с апаратурата до леглото.

„Бебето ми е добре… бебето ми е добре…“

Това беше мантрата, която не й позволяваше да изгуби разсъдък.

Особено покрай цялата суматоха в палатката. Влизаха и излизаха хора в сини облекла, които се суетяха зад паравана. Войници изнасяха оборудване под надзора на доктор Блейк.

Някакво движение отстрани я накара да се обърне. Петра мъкнеше преносим анестезиологичен апарат към леглото й.

При вида на прозрачната маска с маркучи Аманда отново напъна ремъците, но вече се чувстваше ужасно слаба.

Доктор Блейк приближи и докосна китката й. Вдигна спринцовка, пълна с млечнобяла течност.

— Спокойно. Няма да позволим нищо лошо да се случи на бебето ви.

Аманда не можеше да го спре и той вкара иглата на спринцовката в системата и бавно натисна буталото.

Петра приближи маската към лицето й.

Аманда извърна глава настрани. Точно тогава един от медицинския екип избута паравана настрани. Най-сетне тя видя с кого беше делила палатката, кой лежеше на другото легло.

Изпълни я ужас.

Изкрещя, когато Петра сграбчи главата й и насила сложи маската върху устата и носа й.

— Спокойно, спокойно, всичко ще свърши за секунди — обеща й Блейк. — Три, две…

Мракът се сгъсти около нея, стеснявайки полезрението й до точка.

— … Едно…

После и точката изчезна.

13.

2 юли, 13,55 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

Грей крачеше покрай пътя. Слънцето бе напекло безмилостно чакъла и над него трептеше мираж. Грей и останалите се стараеха да останат под сянката на дърветата. Гората бе изпълнена с песента на цикади и, пойни птици. Нагоре по склона ги примамваха зелени: дървета, обвити в мъгла, като че ли приближаваха някакво райско кътче. Сякаш за да подсили впечатлението, лекият ветрец донасяше от време на време аромата на див жасмин.

Грей държеше сателитния телефон и обмисляше рисковете от установяването на шифрована връзка с централата на Сигма. Съдейки по атаките в Босасо и тук, явно към неприятеля изтичаше информация.

А точно сега екипът му имаше малко преимущество.

„Никой не знае, че още сме живи“.

Той искаше преимуществото да се запази. Пък и каква полза, ако се свърже със Сигма? Каква поддръжка можеха да му предложат? Търсенето на адекватен отговор щеше да издаде, че са живи и къде се намират. Не можеха да задействат дори тюлените, които очакваха сигнал в съседно Джибути. Екипът трябваше да се намеси и да се изтегли за съвсем кратко време. Хората на Грей имаха за задача да установят преди това местоположението на дъщерята на президента.

Ако се опиташе да се обади в Щатите и похитителите й научеха, че екипът му наближава позицията им, противникът щеше да бъде принуден да действа по-грубо и можеше да я убие на място.

Ясно беше какво трябва да прави. Пъхна телефона обратно в раницата си.

„Трябва да се оправяме сами, докато не я открием“.

След като взе решение, махна на Сейчан да дойде при него. Тя приближи заедно с Бааши, беше поставила ръка на рамото му. Грей забеляза колко покровителствено се държи Сейчан с момчето. Никога не я беше виждал да установява толкова бързо връзка с някого.

Той приклекна пред Бааши.

— Можеш ли да ни покажеш на картата къде е скрита другата болница? Онази с лошия доктор?

Момчето заби поглед в пръстите на краката си и поклати глава.

— Не може.

Изглеждаше уплашено. Стрелбата вероятно беше събудила спомени за други престрелки, в които бе попадало като дете войник. Каин вероятно можеше да помогне и да го успокои, но Тъкър беше клекнал с кучето си в края на гората и му слагаше бронежилетка. Двамата се готвеха за разузнавателна мисия, за да огледат мястото на засадата и да преценят силите на противника, разположен между тях и планините.

Ковалски и майор Джейн от СРП пък се бяха върнали до последния завой, блокираха пътя с двете бъгита и връщаха превозните средства, опитващи се да продължат към планините. Джейн говореше достатъчно добре местните диалекти, за да убеди хората да изберат друг маршрут, макар Грей да подозираше, че пистолетът на жената и пушката на Ковалски играеха основна роля в убеждаването.

Грей трябваше да признае, че британският майор е ценен кадър, и ако се съдеше по начина, по който се оправяше с Ковалски, явно беше отличен войник.

А това щеше да им е нужно в най-близко бъдеще.

Грей насочи вниманието си наред. Най-добрият шанс за малкия екип бе да се промъкне незабелязано покрай противника. Не разполагаха с достатъчно сили за фронтална атака.

След блокадата обаче трябваше да са наясно накъде да продължат — при това колкото се може по-бързо. Часовникът тиктакаше безмилостно за Аманда. Сигурен беше.

Наведе се към Бааши и накара тъмните му очи отново да го погледнат.

— Няма да позволим на никого да те нарани, обещавам.

Физиономията на момчето се скова обидено.

— Аз не страхува.