Кръвна линия

Макар да бяха на сянка, жегата изтощаваше Грей. Гледаше екрана на телефона, предаващ картина от камерата на Каин. Противниците се намираха на около четиристотин метра нагоре по пътя. Гледаше ги как се мотаят, чуваше грубия им смях. Всеки момент обаче можеха да пратят надолу разузнавач или някой от джиповете.

Трябваше да се махнат, преди това да се е случило.

Погледна часовника в ъгъла на малкия екран. Тъкър го нямаше от десет минути. Нито вест от него. Доста се беше забавил. Грей посегна към микрофона на гърлото си.

Преди да успее да заговори, някакво шумолене насочи вниманието му към гората.

Сейчан вдигна пистолета си.

Тъкър изхвърча от храстите на открито. Изглеждаше някак покрусен и ужасно уморен.

— Намерих път — каза той. — Да вървим.

Грей бързо събра останалите. Двамата със Сейчан застанаха от двете страни на Тъкър, докато бързаха към гората. Ковалски и Джейн ги следваха с Бааши между тях. Жената беше прегърнала през рамо момчето, за да го пази.

— Някакви проблеми? — попита Грей, който усети, че нещо е разстроило кучкаря.

— Само един, незначителен — кисело отвърна Тъкър.

Стигнаха малък поток и тръгнаха покрай него, като гледаха да вдигат колкото се може по-малко шум. Потокът ги отведе до стръмен хребет, в който водата бе издълбала серия малки водопади.

— Кой е този? — попита Джейн, посочвайки с дулото на пушката си някакъв войник, който лежеше проснат в безсъзнание до малък вир. Беше завързан и със запушена уста.

Сейчан го приближи предпазливо, като оглеждаше гората около тях.

— Сам е — мрачно рече Тъкър. — Беше дошъл за вода. Но някой може да дойде да го търси.

— Защо просто не го уби? — попита Ковалски. — И после да скриеш тялото?

— Почти го убих — промърмори Тъкър. — Изненада ме.

Сейчан приклекна и огледа войника, после погледна към Бааши. Гласът й беше остър.

— Та той е само момче.

Грей успя да разгледа по-внимателно лицето му. Изглеждаше по-малък и от Бааши.

— Нахвърлих му се — каза Тъкър, който явно дишаше с усилие. — Действах бързо, почти не мислех. Не исках да предупреди останалите. Задуших го и тъкмо щях да му счупя врата, когато забелязах, че е дете. Въпреки това стиснах достатъчно, за да го накарам да припадне.

Тъкър се загледа засрамено в ръцете си, сякаш не вярваше какво е направил.

Грей си спомни мухата, която Тъкър бе спасил в Танзания, като му попречи да я убие. На този човек несъмнено му беше дошло до гуша да убива когото и каквото и да било, освен ако не е при самозащита или за да защити други.

Бааши зяпаше изцъклено момчето на земята.

„Дали не вижда самия себе си?“

Бааши погледна към Тъкър — и уплашено отстъпи назад.

Този страх рани кучкаря по-силно от всичко друго.

— Да вървим — рече Грей. — Ще се оправи. Някой ще го намери, но е по-добре да не сме наблизо, когато се случи това.

Тъкър се обади на кучето, докато останалите изкачваха подобните на стъпала водопади. Грей изчака до него.

— Не си имал избор — каза му той.

— Винаги имаме избор — горчиво отвърна Тъкър.

Каин се появи безшумно и се втурна напред, но не радостно. Застана до водача си и се отърка в краката му, сякаш усещаше мрачното настроение на партньора си. Тъкър го потупа ободрително.

Грей подозираше, че двамата се утешават един друг.

Беше работил и по-рано с военни кучкари. Те имаха поговорка „Нещата се предават по повода“, която описваше как с времето човек и куче започват да споделят емоциите си и това ги свързва по-силно от всеки ремък.

Сега, докато гледаше Тъкър и Каин, Грей повярва, че това наистина е така.

Двамата се утешаваха, подкрепяха се, намираха сила, която можеше да се появи единствено в подобна силна връзка.

Накрая Тъкър погледна към Грей; Каин направи същото.

Той им кимна.

Те бяха готови.

Те бяха войници.

И тримата.

И имаха мисия.

14.

2 юли, 08,01 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър отново се намираше в ситуационната зала. Шефът му, началникът на АИП генерал Грегъри Меткаф, го беше извикал на тази сутрешна среща. Останалите присъстващи също се събираха в личната заседателна зала на президента.

Генерал Меткаф вече се бе настанил. Беше афроамериканец, завършил Уест Пойнт, в средата на петдесетте и як като футболен защитник. Беше наклонил глава към началника си, министъра на отбраната Уорън У. Дънкан, облечен в безупречен костюм, чиято сива коса изглеждаше като намазана с брилянтин, за да стои покорна.

Тримата други участници в сбирката бяха от семейството. Двама седяха срещу военните. Първата дама, Тереза Гант, изглеждаше като повехнала лилия в бежовата си рокля. Тъмнорусата й коса бе прибрана на кок, но отделни кичури се бяха освободили и се спускаха покрай лицето й. Погледът й беше измъчен. До нея, поставил голямата си длан върху нейната, беше нейният зет, държавният секретар Робърт Гант, който седеше сковано, сякаш заел отбранителна позиция. Стоманеният му поглед пронизваше Пейнтър като нож.

Поздравът на последния член на групата също не беше много по-дружески.