Кръвна линия

Момчето се отдалечи от камерата. Тичаше с характерната за младостта енергия.

— Кой снима това? — попита министърът на отбраната.

Пейнтър си позволи момент на задоволство.

— Един от най-новите ми сътрудници.

15,08 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

Каин тичаше след Бааши.

— Вижте! — извика момчето и рязко спря. Ръката му сочеше към джунглата. Изровена пътека се отделяше от главния път.

„Ако изобщо може да се нарече път“ — помисли си Грей.

Вървяха през планината вече четирийсет и пет минути и засадата беше останала на километри зад тях. Бяха се върнали на пътя, след като заобиколиха отдалеч смъртоносната блокада.

Грей непрекъснато се ослушваше за ръмженето на двигатели отзад и наложи бързо темпо през планините. Постепенно чакълът под кубинките му се смени с пръст, а когато се озоваха сред обвитите в мъгла възвишения, само следите от гуми показваха къде е пътят.

Не след дълго сухите низини останаха далеч назад, сякаш бяха в някакъв друг свят. Злачни поляни се спускаха към долини, в които растяха хвойни и тамянови дървета. Навсякъде около тях към небето стърчаха върхове, подобни на неравните зъби на някакъв дракон.

— Това Шимбарис — каза Бааши, сочейки към най-високия връх. Приличаше на килнат небостъргач, покрит с изумрудена гора. — Казват, лош доктор в долина Каркор. Натам.

Момчето посочи към изровената пътека, която се отделяше от пътя.

Тъкър клекна на разклонението и огледа наскоро преобърнатата пръст.

— Наскоро нещо е минавало оттук. Гуми с големи грайфери.

— Джиповете от блокадата — каза Грей. Погледите им се срещнаха.

Вървяха в правилната посока.

Грей се обърна към момчето.

— Бааши, искам да останеш тук, встрани от пътя. Скрий се хубаво. И не излизай, докато не видиш някой от нас.

— Но аз помага! — възрази момчето.

— Вече ни помогна достатъчно. Казах на капитан Алдън, че ще те пазя.

Сейчан посочи с пръст към носа на момчето.

— А ти му обеща да ни слушаш, нали така?

Двамата се държаха като строги родители — и получиха обичайния отговор на намусен тийнейджър. Бааши въздъхна тежко и скръсти ръце на гърдите си, изразявайки разочарованието си с всяка своя фибра.

След като решиха въпроса, момчето тръгна да се скрие, а Грей и останалите се насочиха към пътеката, която приличаше на тунел заради сплетените клони на дърветата. Не бяха направили и няколко крачки, когато майор Джейн извика отзад:

— Спрете!

Грей се обърна. Индийката още стоеше на края на главния път, на слънце. Тя вдигна ръка и посочи ухото си.

Грей наклони глава и се заслуша. Първо чу тихото ръмжене на Каин, който също беше усетил нещо. След това в далечината, отеквайки от околните върхове, се разнесе стон на двигатели.

— Ще си имаме компания — отбеляза Ковалски.

Джейн се махна от пътя и забърза към тях.

Тъкър се намръщи.

— Сигурно са открили момчето, което завързах.

— Или им е писнало да убиват за днес — каза Ковалски.

— Или пък си търсят още мишени — добави Джейн.

Ковалски я изгледа кисело.

— Трябваше ли да го казваш?

Тя сви рамене.

— Вари го, печи го, здравата сме загазили, момко.

Грей не искаше да спори с нея. Нямаха избор. Трябваше да продължат напред, да открият Аманда и да направят всичко по силите си, за да оцелеят.

— Да вървим. — Той посочи напред. — Тъкър, искам Каин да бъде очите и ушите ни напред. За днес изненадите ми дойдоха в повечко.

Тъкър кимна отсечено и отиде при кучето си.

Забързаха покрай пътеката. Гората от двете й страни предлагаше добро укритие, но гъстата растителност ги бавеше и вдигаха прекалено много шум.

Точно сега трябваше да увеличат колкото се може повече разстоянието между тях и приближаващите коли.

— Не можем да го направим сами — каза Сейчан, докато крачеше енергично до него. — Охраняван лагер отпред, наемници отзад. Шансовете ни не са кой знае какви.

Грей вече беше стигнал до същото заключение. Трябваше да се надява на интуицията си, че Аманда е тук, че има причина за такава смъртоносна и открита реакция на появата им в планините. Свали раницата си и извади сателитния телефон.

Време беше да извика кавалерията.

А това означаваше, че трябва да се свърже с Вашингтон.

Грей набра номера на централата на Сигма с надеждата, че вграденото в телефона квантово кодиране ще попречи обаждането да достигне до нежелани уши. След дълго чакане и серия пароли чу познат глас:

— Командир Пиърс?

Грей въздъхна с облекчение.

— Директоре, мисля, че открихме къде е отведена Аманда. Не съм сигурен дали още е там, но за всеки случай трябва да мобилизираме тюлените да тръгнат към моите координати, за да бъдат в готовност…

— Вече е направено — прекъсна го Пейнтър. — Получих одобрението на военния министър преди няколко минути. Тюлените са на път към вас и имат заповед да се намесят само ако дъщерята на президента бъде идентифицирана. Ще пристигнат след около четирийсет минути.

„Четирийсет минути? Може да се окаже късно“.

Ревът на двигателите се засилваше, сякаш потвърждавайки мислите му. Аманда не разполагаше с четирийсет минути.

Грей изведнъж се разтревожи.

— Директоре, откъде знаете позицията ни?

— Наблюдавахме ви през последния половин час.

„Но как?“