Кръвна линия

Президентът Джеймс Т. Гант се бе настанил в далечния край на масата. Обърна се към Пейнтър с обичайната прямота, калена през годините му като директор на различни компании на фамилията.

— Каква е онази атака в някакъв болничен лагер в Сомалия? Защо едва сега научавам за нея?

Пейнтър беше предположил, че това е причината за внезапното повикване в Белия дом. Разузнавателните общности вече бяха на тръни и положението се усложняваше от участието на британските специални части. Той се беше надявал да удържи капака на димящото буре поне още един-два часа, за да запази в тайна връзката между нападението и отвличането на Аманда.

Не било писано.

Уорън Дънкан заби пирон в ковчега.

— Разговарях с британския Специален разузнавателен полк. Казаха, че имат хора на терен, които помагат на някакъв секретен американски екип.

Джеймс Гант посочи с пръст към Пейнтър.

— Вашият екип. — Обърна се, без да може да скрие отвращението си. — Покажи му, Боби.

Братът на президента вдигна дистанционното и пусна сателитна картина от болницата на УНИЦЕФ. Лагерът беше превърнат в димящи развалини, изровени с кратери. Оцелелите се щураха напред-назад, опитваха се да помогнат на ранените, коленичеха край тела, мъчеха се да потушат пожарите.

Президентът Гант посочи ядосано екрана.

— Вие казахте да избягваме открита атака, да не позволяваме на похитителите да научат, че са попаднали на ценна плячка. На дъщеря ми!

Почти изрева последните думи, все едно беше някакъв генерал на Конфедерацията, опитващ се да повдигне бойния дух на войниците си преди битка.

Ясно беше, че се очертава разправия.

И че Пейнтър ще играе ролята на боксова круша.

— Това за мен е открито нападение, директоре — каза Гант. — И определено не съм в захлас от куцата операция, която провеждате. Не и когато дъщеря ми и нероденият ми внук са изложени на опасност.

Пейнтър понесе унищожителната тирада, без да откъсва поглед от президента. Човекът имаше нуждата да изпусне по някакъв начин парата. Изчака пламъка да утихне достатъчно, за да може разумът да измести паниката на уплашения родител.

— Какво можете да кажете във ваша защита? — завърши Гант, прокарвайки пръсти през прошарената си коса. Гласът му трепна накрая.

Това беше покана да вземе думата. Пейнтър отговори също толкова прямо и без усуквания:

— Господин президент, похитителите знаят, че държат дъщеря ви. Подозирам, че са го знаели от самото начало. Поради някаква неизвестна причина тя е била целта на отвличането.

Заявлението му усмири президента и в същото време накара страха в очите му да пламне с нова сила.

— От тази атака — продължи Пейнтър, кимайки към стената, — както и от други инциденти става ясно, че похитителите на Аманда са решили да престанат да крият, че знаят кой е в ръцете им. Дързостта на нападението им предполага две неща. — Преброи ги на пръсти. — Първо. Врагът явно е подплашен, за да действа така открито, което означава, че хората ми наближават скривалището му. Второ. Най-добрата надежда за оцеляване на Аманда е именно в този екип.

Подкрепата дойде от неочаквана посока. Шефът на Пейнтър прочисти гърлото си.

— Съгласен съм с директора, господин президент — каза Меткаф. — Не разполагаме с други хора в района. Дори тюлените в Джибути се нуждаят от ясно посочена цел, с каквато не разполагаме. Колкото и да е издънена операцията, нямаме други реални опции за спасяването на дъщеря ви.

Добре, беше хладка подкрепа, но Пейнтър беше доволен и от такава. След първоначалните сблъсъци двамата с шефа му вече се отнасяха с професионално уважение един към друг, макар отношенията им да си оставаха резервирани. И Меткаф беше достатъчно вещ в политиката във Вашингтон, за да не си пъха носа навсякъде — или поне да не прекалява.

— Но откъде можем да сме сигурни, че екипът ви все още е там? — попита Гант и въпросът му бе посрещнат с кимане от страна на брат му. — Може вече всички да са мъртви.

Пейнтър поклати глава.

— Не са.

— Откъде сте толкова сигурен?

— От това.

Пейнтър излезе напред, взе дистанционното и въведе кода. Беше подготвил снимките предварително с помощта на един техник в ситуационната зала. На монитора на стената се появи зърнесто изображение, нарушавано от постоянния шум.

— Съжалявам за сигнала. Това са данни от ПНР самолет, кръжащ на височина единайсет хиляди и шестстотин метра над Сомалия.

Тереза Гант се размърда в стола си.

— ПНР?

— Подслушване, наблюдение, разузнаване — обясни зет й. — Казано по-просто, уши и очи в небето.

— След това пуснах сигнала през сателита на НРС, който е на геостационарна орбита.

— Значи сигналът е на живо? — оживи се Уорън Дънкан.

— Имаме забавяне с около шест секунди. Поисках установяването на връзката едва преди половин час.

Президентът присви очи към екрана.

— И какво гледаме?

Картината се движеше бързо успоредно на черен път. По краищата профучаваха дървета и храсталаци.

— Според координатите, това е пътят, който минава през гористите части на Кал Мадо.

На екрана се появи чифт крака, а после и лице на малко чернокожо момче. Звукът беше по-лош и от видеото, прекъсваше непрекъснато.

— … тук… насам… бързо…