Кръвна линия

— Разбира се, че не се страхуваш. Знам, че капитан Алдън много се гордее с теб. Така че защо не ми покажеш на картата къде се намира тайният лагер?

Бааши оклюма и призна причината, поради която не му се говореше.

— Нямам картата.

Грей скри шока си. Не искаше да подплашва момчето. Беше дал на Бааши топографската карта още в колибата, за да може да я разгледа.

— Къде се е дянала?

Бааши като че ли беше готов да се разплаче. Той махна в посоката, от която бяха дошли.

— Не у мен. Изхвърчала.

Грей разбра, че момчето явно я е изгубило при дивото каране из пустошта.

— Вината не е негова — рече Сейчан. — Ако друсането се беше засилило още мъничко, и аз щях да изгубя някоя пломба.

Права беше и Грей знаеше кой е истинският виновник. Не беше помислил, когато бе поверил картата на момчето. Бааши изглеждаше толкова голям за възрастта си; суровият живот го бе накарал да порасне преждевременно. Но Грей знаеше също, че това не е първата му грешка от началото на тази мисия.

Суровият проблясък в ледените очи на Сейчан показваше, че грешките му не са останали незабелязани.

— Но аз покаже — каза Бааши и лицето му се поразведри. Той смушка с палец кокалестите си гърди. — Няма карта, но аз карта. Ще ви заведе там.

Сейчан изгледа решително Грей.

— Не можем да излагаме момчето на такава опасност. То дори не знае какво ни чака напред.

Грей кимна и погледна към Тъкър и Каин.

— Ще изчакаме да видим какво ще открият те. Ще продължим само ако има безопасен начин да заобиколим засадата.

14,02 ч.

Тъкър клекна пред Каин. Посочи гората и докосна с пръст устните си. Стигнеха ли до нея, трябваше да станат абсолютно невидими.

Разроши козината на врата на Каин и го погледна в очите.

— Кой е добро момче?

Кучето допря нос в неговия.

„Точно така — ти“.

Тъкър чувстваше погледите на останалите. Не му пукаше, че изразява привързаността си пред тях.

— Да тръгваме — каза той и вдигна пет пръста, с което нареждаше на Каин да върви пет метра пред него.

Двамата поеха към по-плътните сенки на гората. Каин изчезна от поглед, без да раздвижи и едно листо. Тъкър го следваше, като стъпваше внимателно, оставяйки кучето да бъде като продължение на сетивата му.

В слушалката чуваше тихото дишане на Каин наред с песента на птиците и скърцането на клони. Следеше с едно око екрана на телефона, по който получаваше представа за терена отпред, какъвто го виждаше кучето.

Двамата бавно, но сигурно вървяха през гората успоредно на пътя.

Камерата за нощно виждане на Каин пропъждаше сенките и гарантираше, че няма да се натъкнат на постове в гората. Тъкър обаче се доверяваше не толкова на оборудването, колкото на носа на партньора си.

Когато Каин забавяше крачка, Тъкър правеше същото. Когато кучето заобикаляше, човекът повтаряше маневрата. Макар и на няколко метра един от друг, двамата се движеха в синхрон, подобно на балетисти.

През цялото време Тъкър тихо даваше команди на Каин, за да следва приблизително пътя.

— Бавно — каза той на партньора си. — Пълзи. Наляво.

Картината от камерата се сниши; отново приближаваха пътя.

Дърветата започнаха да оредяват.

Отпред се появиха три джипа „Ленд Роувър“, препречващи пътя точно там, където беше изсечен направо в един стръмен хребет. Пред джиповете крачеха войници; други седяха в каросериите. Трети пък преобръщаха коли или влачеха трупове, оставящи кървави дири след себе си.

Всички бяха в черни бронежилетки и шлемове и въоръжени с щурмови карабини.

Досущ като екипа, който беше убил Амур Махди.

Тъкър преброи най-малко петнайсет неприятели.

— Долу — нареди той на Каин. — На място.

Докосна микрофона на гърлото си и се свърза с Грей.

— Командире, виждаш ли това?

— Да. Няма да можем да минем през тази тълпа без сериозна престрелка. Можеш ли да намериш някакъв заобиколен маршрут?

— Ще опитам.

Остави Каин на поста му край пътя, за да пази гърба му. Докато идваха насам, беше чул ромон на вода от микрофона на кучето. Запълзя бавно назад през гората, като се оглеждаше за източника на шума. Не след дълго откри поточе, минаващо по едно песъчливо дере.

Беше широко само една стъпка и дълбоко няколко сантиметра — последен остатък от дъждовния сезон, толкова немощен, че никога не би могъл да стигне до сухите равнини.

Въпреки това потопи пръст в него и си спомни старата поговорка на инструктора си по оцеляване: „Където има вода, има и път“.

Тръгна нагоре по течението с надеждата, че думите му са верни.

Петдесетина метра по-нагоре потокът стигаше до стръмния хребет, който препречваше пътя. Тук стана свидетел на силата на водата дори когато става въпрос за такъв незначителен поток. През столетията дъждовните сезони постепенно бяха ерозирали пясъчника.

Проходът беше тесен и минаваше през серия стъпала, които лесно можеха да се изкачат и осигуряваха достъп до възвишенията.

Съсредоточен напред, Тъкър не забеляза фигурата, която клечеше до малкия вир под водопадите и пълнеше манерката си. До нея имаше автомат.

Тъкър беше забравил другото правило за оцеляване сред дивата природа.

„Винаги бъди нащрек.“

14,13 ч.