Кръвно обещание

нестабилност.

- Или може би ще са по-добре, ако сменят водача си, - рекох аз. Той ми хвърли

още един странен поглед и аз малко се стреснах. Ето че отново мислех като Виктор

Дашков. Усетих, че трябва просто да си мълча. Не се държах като обикновеното си

разсеяно и надрусано аз. - Какво е другото?

- Другото... - Устните му се извиха в усмивка. - Другото е престиж. Правим го

заради славата. За репутацията, която ни дава и за удовлетворението да знаем, че сме

унищожили нещо, което други не са успели да унищожат векове наред.

Проста природа на стригоите. Злоба, преследване и смърт. Нямаше нужда от

други причини.

Погледът на Дмитрий мина от мен към нощната масичка. Там бях оставила

всичките си бижута снощи и ги бях подредила. Всичките му подаръци бяха там,

блестящи като някакво пиратско съкровище. Протягайки се над мен, той повдигна

медальона на верижката му.

- Все още пазиш това.

- Да. Въпреки че не е хубаво колкото твоите неща. - Синьото око ми напомни за

майка ми. Не бях мислила за нея от много дълго време. В Бая бях достатъчно пораснала,

за да гледам на Олена като на втора майка, ала сега... сега исках да имам моя собствена.

Джанин Хатауей може би не готвеше и не чистеше, но беше умна и компетентна. И за

някои неща, осъзнах аз с учудване, мислехме еднакво. Характерните ми белези бях

наследила от нея и знаех със сигурност, че в тази ситуация тя нямаше да спре да планира

как да избяга.

- Не го бях виждал преди, - каза Дмитрий. Той остави долу медальона и взе

простия сребърен пръстен, който Марк ми беше дал. Не го бях носила от последния път,

когато бях в къщата на Беликови и го бях оставила на масата до медальона.

- Получих го, когато бях... - спрях, осъзнавайки, че никога не бях разказвала за

пътуванията си преди Новосибир.

- Докато беше какво?

- Докато бях в родния ти град. В Бая.

Дмитрий си играеше с пръстена, местеше го по върховете на пръстите си, но спря

и ме погледна, когато казах името.

- Била си там? - Странно, не бяхме говорили много за това. Бях споменавала

Новосибир няколко пъти и това беше.

- Мислех, че ще бъдеш там, - обясних аз. - Не знаех, че стригоите ловуват в

големите градове тук. Останах със семейството ти.

Очите му се върнаха към пръстена. Той продължи да си играе с него, въртеше го

насам натам.

- И?

- И... те бяха мили. Харесаха ми. Прекарах доста време с Виктория.

- Тя защо не беше на училище?

- Беше Великден.

- А, да. Как беше тя?

- Добре, - казах аз бързо. Не можех да му кажа за последната вечер с нея и Ролан. -

И Каролина е добре. Тя ми напомня на теб. Нахвърли се върху някакви дампири, които

създаваха проблеми.

Той се усмихна отново и това беше... приятно. Кучешките зъби все още го правеха

страшно, но я нямаше онази зловеща нотка, която очаквах. В лицето му имаше нежност,

истинска привързаност, която ме учуди.

- Представям си как го прави. Бебето й роди ли се?

- Да... - Все още бях малко объркана от тази усмивка. - Момиче е. Зоя.

- Зоя, - повтори той, още не гледаше към мен. - Хубаво име. Как беше Соня?

- Добре. Не я виждах много. Малко е докачлива... Виктория казва, че е заради

бременноста.

- Соня също е бременна?

- О. Да. В шестия месец, ако не се лъжа.

Усмивката му избледня малко и той почти изглеждаше загрижен.

- Предполагам трябваше да се случи рано или късно. Нейните решения не са

толкова мъдри колкото тези на Каролина. Децата на Каролина са по нейно желание...

Предполагам, че това за Соня е било изненада.

- Да. И аз останах с такова впечатление.

Той отметна и останалите членове на семейството.

- Майка ми и баба ми?

- Добре са. И двете. - Този разговор ставаше все по-странен. Не само че беше

първият нормален, откакто бях пристигнала, но и за първи път той изглеждаше

заинтересован от нещо, което не беше свързано със стригои и не включваше целуване и

хапане, като изключим разказите за наши по-ранни битки заедно и дразнещи напомняния

за секса в хижата. - Баба ти ме уплаши малко.

Той се засмя, а аз потрепнах. Беше толкова, толкова близо до стария му смях. По-

близо отколкото си представях, че може да бъде.

- Да, тя действа така на хората.

- И се преструваше, че не говори английски. - Това беше малък детайл в голямата

схема на нещата, но все още ме ядосваше.

- Да, прави и това. - Той продължи да се усмихва, гласът му беше нежен. - Всички

те ли живеят още заедно? В същата къща?

- Да. Видях книгите, за които ми каза. Онези хубавите, но не можах да ги прочета.

- Ето откъде се запалих по американските уестърни.

- Леле, обичах да ти се подигравам заради тези.

Той се закикоти.

- Да, между другото, в твоите стереотипи за Източно Европейската музика и това

„другарско” нещо има доста материал.

Аз също се засмях.

- “Другари” и музиката бяха малко неуместни. – За малко щях да забравя за стария

прякор, който му бях дала. Вече не му пасваше. - Но ти имаше нещо каубойско в теб,

между коженото палто и... - Спрях. Бях започнала да говоря за дълга му да помага на

хората в нужда, но случаят вече не беше такъв. Той не забеляза пропуска ми.

- И после ги напусна и дойде в Новосибир?

- Да. Дойдох с онези дампири, с които ловувах... онези други необещали. Аз почти