Кръвно обещание

тип неща се разпространяваха като пожар, благодарение на фабриката за клюки на

Академията.

- Не беше нищо, - каза тя. Начинът, по който я погледна, накара сърцето й да я

заболи.

- Ето това е, - рече той. - Напоследък всичко е нищо. Всички тези партита. Да се

натискаш с други момчета. Да лъжеш.

- Не съм лъгала! - възкликна тя. - И кога ще преодолееш Ейрън?

- Не ми казваш истината. Същото е. - Беше ехо на на мнението на Джил. Лиса я

познаваше слабо и наистина започваше да я мрази.

- Просто не мога да се справя с това. Не мога да бъда част от теб, завръщаща се

към дните на кралско момиче, вършещо луди неща с другите си кралски приятели. - Ето

това е. Ако Лиса беше доразвила чувствата си повече, колкото много вината и

депресията й я изяждаха отвътре и я караха да излиза от контрол... ами, мисля, че

Кристиан щеше да бъде там за нея веднага. Въпреки циничният си външен вид той

имаше добро сърце – и по-голямата част от него принадлежеше на Лиса. Или вече не

принадлежеше. Сега всичко, което виждаше бе глупавата, повърхностна Лиса, която се

завръщаше към начин на живот, който той презираше.

- Не съм! - възкликна тя. - Аз просто... не знам. Просто се чувствам добре, когато

се отпусна.

- Не мога да го направя, - каза той. - Не мога да бъда с теб, ако това е животът ти

сега.

Очите й се разтвориха широко

- Късаш ли с мен?

- Аз... не знам. Да, предполагам. - Лиса беше толкова обзета от шока и ужаса, че

не успя да види Кристиан по начина, по който аз го видях, не успя да види агонията в

очите му. Да направи това го унищожаваше. И той се нараняваше и всичко, което

виждаше бе как момичето, което обича се променя и се превръща в някого, с когото той

не можеше да бъде. - Нещата не са такива, каквито бяха.

- Не можеш да го направиш, - изплака тя. Не видя болката му. Видя го като жесток

и нечестен. - Трябва да говорим за това, да го разрешим...

- Времето за говорене мина, - каза той. - Трябваше да си готова да говориш по-

рано, не сега, не и когато не става по твоя начин.

Лиса не знаеше дали иска да плаче или да вика. Знаеше само, че не може да загуби

Кристиан – не и след като загуби и мен. Ако загубеше и двама ни, нямаше за какво да

живее.

- Моля те, не го прави, - умоляваше тя. - Мога да се променя.

- Съжалявам, - отсече той. - Просто не виждам доказателство за това.

Той се обърна и си тръгна. За нея напускането му беше студено и сурово. Но все

пак, бях видяла мъката в очите му. Мисля, че си тръгна, защото знаеше, че ако остане

няма да може да вземе това решение по-късно, решение, което болеше, но беше

правилно. Лиса тръгна след него, когато някаква ръка неочаквано я дръпна. Обърна се и

видя Ейдриън и Ейвъри да стоят там. От погледите им разбра, че са чули всичко.

- Остави го, - каза Ейдриън дрезгаво. Той я беше хванал. Пусна я и прокара

пръстите си през тези на Ейвъри. - Да тръгнеш след него сега само ще влоши нещата.

Дай му пространство.

- Не може да го направи, - каза Лиса. - Не може да ми го причини.

- Разстроен е, - каза Ейвъри, безпокойството й беше огледално отражение на това

на Ейдриън. - Той не мисли трезво. Изчакай го да се успокои и сам ще се върне.

Лиса погледа известно време след отдалечаващата се фигура на Кристиан, сърцето

й се късаше.

- Не знам. Не знам дали ще го направи. О, Боже. Не мога да го загубя.

Моето сърце се късаше. Толкова силно исках да отида при нея, да я успокоя и да

бъда до нея. Чувстваше се толкова сама и аз се почувствах ужасно, защото я напуснах.

Нещо я беше бутнало в тази нанадолна спирала и аз трябваше да бъда там, за да й

помогна да излезе. Това правеха най-добрите приятелки. Трябваше да бъда там. Лиса се

обърна и погледна към Ейвъри.

- Толкова съм объркана... не знам какво да правя.

Ейвъри срещна погледа й, но когато го направи... се случи най-странното нещо.

Ейвъри не гледаше нея. Гледаше мен.

О, Боже. Не пак ти, гласът прозвуча в главата ми и щрак! Бях извън Лиса.

Ето го, умственият сблъсък, четката на ума ми и топлите и студените вълни. Зяпах

в стаята си, шокирана от това колко рязък беше прехода. Сега научих нещо. Преди знаех,

че Лиса не беше тази, която ме беше изблъскала преди или сега. Лиса беше прекалено

объркана и смутена. Гласът? Също не беше нейният.

И тогава, най-накрая си спомних къде бях усещала това гъделичкащо докосване в

главата си. Оксана. Беше същото усещане, което бях преживяла, когато тя беше

достигнала ума ми, опитвайки се да усети настроенията и напрежението ми. Действие,

което и двамата с Марк приеха за нападателно и грешно, освен ако не си свързан с

някого.

Внимателно обмислих отново това, което току-що се беше случило с Лиса. Още

веднъж си спомних последните моменти. Синьо-сиви очи гледаха мен – мен, не Лиса.

Лиса не ме беше изкарала от главата си.

Ейвъри го беше направила.

Глава 24

Ейвъри владееше Духа.

- По дяволите.

Седнах обратно на леглото си и ми се зави свят. Никога не бях предполагала. По

дяволите, никой не беше предполагал. Ейвъри се бе престорила доста добре, че владее

въздуха. Всеки морой имаше доста нисък контрол над всеки елемент. Тя просто бе

направила достатъчно с въздуха, че да изглежда като че е специализирала именно него.