Кръвно обещание

този момент наистина не исках да знам подробностите около превръщането в стригой.

Ставах все по-разтревожена с всеки миг. Трябваше да действам. Трябваше да изпозлзвам

възможността сега.

И все пак... преди да мога да действам, трябваше да се уверя, че това наистина не

беше Дмитрий. Беше глупаво. Трябваше да знам досега. Виждах физическите промени.

Виждах студенината му, жестокостта му. Бях го виждала да се връща след като е убил.

Това не беше мъжът, когото обичах. И все пак... за този кратък миг по-рано...

С въздишка Дмитрий се изопна до мен.

- Роуз, - прекъсна ме той, – ако не те познавах, щях да кажа, че печелиш време, -

да, дори и като стригой, Дмитрий знаеше как мисля и как действам. Осъзнах, че ако

исках да бъда убедителна, трябваше да спра да се правя на тъпа и да помня, че трябва да

съм Роуз Хатауей.

Придадох си обиден вид.

- Разбира се, че така правя! Това е голяма крачка. Дойдох тук, за да те убия и сега

искаш да се присъединя към теб. Мислиш ли, че ми е лесно да реша?

- Мислиш ли, че ми е лесно да чакам толкова дълго? – попита той. –

Единствените, които получават избор са мороите, които убиват по собствено желание,

като фамилията Озера. Никой друг не получава шанс. Аз не получих.

- И не съжаляваш ли за това?

- Не, сега не. Сега, когато съм този, когото е писано да бъда, - той се смръщи. –

Единственото, което е наранено, е гордостта ми, защото Нейтън ме кара и се държи

сякаш съм му длъжник. И именно затова съм така добър да ти дам шанс сега, в името на

гордостта ти.

Добър, а? Погледнах го и почувствах как сърцето ми отново се разбива. Сякаш

отново чувах, че е мъртъв. Изведнъж се уплаших, че може да се раплача. Не. Никакви

сълзи. Дмитрий винаги говореше за жертви и хищници. Трябваше да бъда хищник.

- Потиш се, – каза изведнъж той. – Защо?

По дяволите, по дяволите, по дяволите. Разбира се, че се потях. Бях напът да

промуша с кол мъжа, когото обичах – или си мислех, че обичам. И наред с потенето, бях

сигурна, че и други неща издаваха тревогата ми. Стригоите можеха да надушват и тези

неща.

- Защото ме е страх, - прошепнах. Надигнах се и погалих лицето му, опитвайки се

да запомня всичките му черти. Очите. Косата. Формата на скулите му. Във

въображението си наслоих нещата, които запомнях. Тъмните очи. Почернялата кожа.

Сладката му усмивка. – Аз... мисля, че съм готова, но е... не зная. Толкова голяма крачка

е.

- Ще бъде най-доброто решение в живота ти, Роза.

Дишането ми се учестяваше и се молех да мисли, че е заради страха от

превръщането.

- Кажи ми отново. Още веднъж. Защо толкова много искаш да ме събудиш?

Леко изморено изражение премина през лицето му.

- Защото те искам. Винаги съм те искал.

И тогава разбрах. Най-накрая разбрах проблема. Отговаряше ми по един и същи

начин отново и отново всеки път, че нещо ме безпокоеше. Никога не бях успявала да го

осъзная обаче. Сега можех. Той ме искаше. Искаше ме по начина, по който хората искат

някакви вещи или колекции. Дмитрий, когото познавах... онзи, в когото се бях влюбила и

с когото бях правила любов... този Дмитрий щеше да каже, че иска да сме заедно, защото

ме обича.

Сега нямаше любов.

Усмихнах му се. Приведох се надолу и го целунах нежно. Вероятно си мислеше,

че го правя, както всеки друг път – заради привличане и желание. Всъщност това бе

целувка за сбогом. Устните му отговориха на моите, топли и страстни. Задържах

целувката малко по-дълго, и за да пребори сълзите ми, напиращи от очите ми, и за да не

притихна в прегръдките му в примирение. Ръката ми се приближи до крака на стола,

който бях скрила в джоба на суичъра си. Никога нямаше да забравя Дмитрий, до края на

живота си нямаше да го забравя. И този път нямаше да забравя уроците му.

Със скорост, за която той не беше подготвен, измъкнах кола и го промуших през

гърдите му. И сякаш прободох собственото си сърце в този момент.

Глава 25

Очите му се разшириха от шока, устата му зяпна. Колът не беше сребърен, но

знаех, че можеше да е. Прокарвайки го през сърцето му, трябваше да действам толкова

решително, все едно нанасях смъртоносния удар. Налагаше се най–накрая да приема, че

моя Дмитрий е мъртъв. Пред мен стоеше стригой. Двамата нямахме бъдеще заедно.

Нямаше да се присъединя към него.

Не изпитах желание да спра и да легна до него, или просто да изчакам и да видя

какво ще се случи. След първоначалната изненада, чертите му и дишането застинаха,

създавайки илюзия, че е мъртъв. Точно в това се състоеше цялата работа – илюзия. И

преди бях виждала това. Вероятно разполагах с не повече от пет минути преди да се

възстанови напълно. Нямах време да скърбя за миналото или за неосъщественото

бъдеще. Трябваше да действам веднага. Без колебание. Прокарах ръце по тялото му,

претърсвайки дрехите за нещо, което да ми бъде от полза. Намерих връзка ключове и

малко пари. Прибрах ключовете в джоба си и посегнах да върна парите, обаче осъзнах,

че може и да ми потрябват, ако успея да се измъкна оттук. Моите собствени пари ми бяха

отнети, когато пристигнах. Грабнах и част от бижутата, оставени на масата. Да намериш

купувачи за нещо подобно в големите градове на Русия не беше никак трудно. Застанах