Кръвно обещание

до леглото и хвърлих към Дмитрий един последен, изпълнен с болка поглед. Сълзите,

които бях скрила от него по–рано, сега се търкулнаха по лицето ми. Само това можех да

си позволя. Ако имах време по–късно, тогава щях да скърбя. Преди да си тръгна погледа

ми се спря на кола. Исках да го взема с мен; все пак бе единственото ми оръжие. Но ако

го издърпах, той щеше да се събуди след по–малко от минута. Трябваше ми

допълнително време. Въздъхнах и му обърнах гръб, надявайки се да намеря оръжие

някъде другаде.

Хукнах към вратата на апартамента и бързо въведох кода. Тя се отключи и аз се

озовах в коридора. Преди да пристъпя към следващата врата, разгледах тази, през която

току–що бях преминала. Имаше още една електронна ключалка, която трябваше да се

задейства, за да се излезе от апартамента. Естествено ми беше нужен код. Отдалечих се

леко и ритнах с всичка сила ключалката. Наложи ми се да я изритам още два пъти, преди

малката червена лампичка на нея да спре да мига. Не знаех дали ще задействам

ключалката от вътрешната страна на апартамента, но бях виждала как във филмите

винаги, когато повредиш електронните брави, те се деактивират.

Насочих вниманието си към следващата ключалка, опитвах се да си спомня

цифрите, които ми каза Инна. Не бяха се запечатали така ясно в съзнанието ми, както

първите. Въведох седем числа. Малката светлинка остана червена.

- По дяволите. – Имаше вероятност да ме е излъгала за цифрите, но предполагах,

че виновника в случая бе паметта ми.

Опитах отново, знаех, че часовника тиктака и отброява малкото време, с което

разполагах преди Дмитрий да тръгне след мен. Червената светлина проблясна отново.

Какви бяха проклетите числа? Опитах се да си ги представя и най–накрая реших, че не

съм сигурна за последните две. Когато отново въведох кода, просто размених местата им.

Лампичката светна в зелено и вратата се отключи. Разбира се, от другата страна ме

чакаше съвсем различен вид охранителна система. Стригой. И не кой да е стригой: там

беше Марлин. Този, който измъчвах в тясната уличка. Този, който ме мразеше, задето го

злепоставих пред Галина. Явно изпълняваше задълженията си на охрана и очевидно се

беше подготвил за скучна вечер. Виждайки ме да влизам през вратата му подейства като

шок. Имах точно милисекунда преднина. Първата ми мисъл бе да връхлетя върху него с

всичка сила. Знаех, че и той би направил същото. Всъщност... той точно това и щеше да

направи.

Останах на място, така че да държа вратата леко открехната. Той се приближи към

мен с намерение да осуети опитите ми да избягам и аз отстъпих, отваряйки вратата

широко. Сега той нямаше никаква възможност да ме придърпа. Спря се на прага,

опитвайки да ме сграбчи. Имах трудната задача едновременно да се пазя от него и да го

подмамя в коридора зад вратата. Пристъпих към входа, надявайки се той да ме последва.

И през цялото време трябваше да държа вратата отворена. Нещата се усложниха

дотолкова, че едва ли щях да имам време да въведа отново кода.

Биехме се в ограниченото пространство. Най–голямото откритие, което направих

бе, че Марлин изглежда беше млад стригой, в което имаше смисъл. Галина би искала да е

заобиколена от доверени лица, които да контролира. Естествено, силата и бързината на

стригоите компенсираха липсата на опит. А това, че преди е бил морой, означаваше, че

едва ли е преминал през специалното обучение. Още едно предимство на моя страна.

Дмитрий бе агресивен стригой, защото преди да бъде превърнат, бе преминал бойно

обучение. А този пред мен не.

И така, Марлин отправи няколко удара към мен, единия, от които мина прекалено

близо до окото ми. Другият попадна в корема ми, оставяйки ме без въздух за половин

секунда. Но през повечето време успявах задоволително да отбия атаките му. И да го

вбеся. Да те победи тийнейджърка не се отразяваше никак добре на репутацията, особено

когато си стригой. В един момент дори успях да го подведа в погрешна посока и да го

изненадам със здрав ритник – беше по–лесно да го направя, отколкото предполагах,

облечена в проклетата рокля, – който го прати няколко крачки назад. Едва успях да

задържа вратата с ръка, когато го ритнах, но това ми беше напълно достатъчно. Неговото

залитане ми осигури няколко секунди, през които успях да се промуша през вратата и да

излезна в големия коридор. За съжаление, когато се опитах да я затворя, той вече

настъпваше през нея. Опитах се да я затръшна с ръце, като същевременно го ритах и

бутах навърте. Известно време се борехме и благодарение на късмета, останал ми,

затворих вратата дотолкова, че само ръцете му се подаваха от нея. Концентрирах се и

силно дръпнах вратата към мен. Тя се удари върху китките на Марлин. Почти очаквах

ръцете му да се откъснах и да се строполят на пода в коридора, ала той успя да ги

издърпа навреме. Дори и стригоите притежаваха някои инстинкти, които да им помагат

да избегнат болката.

Въздъхнах – физическата ми сила още не беше възстановена напълно – и

отстъпих. Ако знаех кода нямаше да има нужда от всичко това. Момент по–късно

дръжката на вратата се завъртя, но не я отвори. Чух яростен вик и после ударите на